Пламъкът, който продължава да гори

Навършват се 142 години от рождението на една светла личност – най-известния за 20 век българин – комунистът-интернационалист – Георги Димитров. През втората четвърт на този разломен и променящ се век великият учен Алберт Айнщайн определи Димитров като „пламъкът, който продължава да гори“. За великите личности в историята се съди по идеите и делата им в тяхното време. През десетилетията на 20 и 21 век пламъкът на Георги Димитров продължава да гори и да влияе върху общественото развитие. Той влияе чрез своите идеи за развитието на обществото и примерът как да се действа в определена обществено-политическа ситуация. А как по-нататък този пламък ще гори зависи в много голяма степен от нас, съвременното поколение.  
Днес историците, философите, политолозите и политиците спорят за мястото и ролята на Димитров в развитието на България и на света. Сега една голяма група неолиберални всичколози, добре платени соросоидни писатели, публицисти, журналисти и яростни комунистофоби напълно отричат идеите и делото на Димитров. А напразно. Те не могат да спрат продължаващото влияние на идеите и делото му, не могат да спрат колелото на историята. То се върти и ще продължава да се върти. Истината винаги е по-силна от лъжата и тя в крайна сметка си пробива и ще си пробие път в мъглявината на властващият в Европа и в България антикомунизъм.    
След разпада на европейската социалистическа система като че ли отмина епохата на Димитров. Но днес, тридесетина години по-късно, живеем във време, в което „светът се отърсва от отровната си плесен“ на глобалисткия неолиберален капитализъм, когато се рушат устоите на монополярната световна диктатура на капитала, когато неравенството в доходите в света, дори в Европа и особено в България е достигнало небивали в историята на новото време съотношения, когато в противовес на налаганият англосаксонския глобализъм се възраждат историческата памет на народите, чувствата за национално достойнство и национален интерес, но се възраждат и се формират и крайно нови десни неоконсервативни и неофашистки движения.
В тези нови обществени условия в България, в Европейския съюз и въобще в света, можем с пълно право и отговорност да се върнем към

основните идеи и политически опит

в дейността на Георги Димитров и да им придадем нова форма и променено съдържание, за да не се допусне и по-нататък обедняването на бедните и обогатяването на богатите, да не се допусне възраждането и налагането в Европа и в света на антихуманната практика на фашизма, прикриващ се с новите информационно-комуникационни технологии и форми на обществена изява.    
На първо място, в новите обществени условия следва да се върнем към призива и практиката на Г. Димитров за творческо разглеждане на политическата обстановка в света, Европа и в България и за адекватни политически решения и последващи действия в новите обществено-политически условия. Това не е лесно. Не е било лесно в миналото и на обикновеният работник Георги Димитров, който не е завършил престижен университет, няма престижната диплома от Сорбоната, Харвард, или поне на Софийския университет, но е завършил с отличие народния университет, този на практическата организирана борба за достоен живот на българите. Но той, обикновеният работник се е самообразовал и дори самостоятелно изучавал немски език, ставайки рано сутрин преди работа, четейки и учейки, учил се е разбира се и с помощта на другарите си по партия. Чрез самообразование и практика усвоява умението за верен политически анализ и оценка на политическата ситуация във всеки даден момент, но и по-важното – да предложи и предприеме адекватни на тази ситуация действия.
Още в навечерието на Септемврийското антифашистко въстание 1923 г. на основата на верен политически анализ разкрива класовата и антинародна същност на фашизма, охарактеризирайки го като „пълно отричане на всякакъв демократизъм и на всички политически права и свободи за народните маси“. Той творчески развива идеята за единния и антифашисткия фронт, за Отечествения фронт, за единодействието в национален и международен план на антифашистките сили. Тези творчески за времето си идеи на Димитров са актуални и сега, когато неофашизмът се възражда в редица европейски страни в нова форма, особено чрез съвременните възможности за електронно пропагандно въздействие, но със старото фашистко и нацистко съдържание. Свръх развитието на ултранационализма като ядро на фашизма, особено в някои европейски страни, добива огромни мащаби. Това се отразява най-вече на формирането на нови поколения с ултранационалистически промити мозъци, както това стана в Украйна, Полша, Литва и дори в Германия. Развива се и се шири нова ксенофобия, но вместо с център антисемитизъм сега се развива като русофобия. Сега, подобно на втората четвърт на 20 век, е необходим нов димитровски единен фронт в борбата срещу избуяващия неонацизъм.
На второ място все по-актуална в съвременните условия в Европейския съюз и в България става

защита на правата на хората на труда,

изразяването и защитаването на техните интереси на основата на социалистическите ценности - свобода, равенство, солидарност и най-вече на справедливост. Отново актуална стана борбата против експлоатацията на трудовите хора от съвременния транснационален и национален български олигархическо-мафиотски капитал. И в това отношение Георги Димитров е пример за активно участие в стачните борби за отстояване на правата и интересите на трудовите хора. Паметни са провежданите с негово пряко участие и под негово ръководство мощни стачни действия през първата четвърт на 20 век в България. Димитров се издигна до равнището на национален и международен профсъюзен деец. Никак няма да е зле, ако сегашните български синдикални дейци изучат опита на Димитров в синдикалните борби и да го приложат в съвременни условия. А не, както е сега в България – бизнесът организира работниците и провежда стачни, протестни действия и манифестации с цел своето по-нататъшно обогатяване.
Реставрацията на капитализма в България в края на 20 век бе обявена като преход, но по-същество това бе антинародна дейност. Свещената за Георги Димитров дума „народ“ бе премахната не случайно от името на държавата, от името на българската армия и т.н. Заслугата на Георги Димитров е развитието и практическата реализация на пътя към социалистическото обновяване на общество посредством народната демокрация, в която основен държавно образуващ елемент е народът, неговите интереси, неговата воля и решения. И съвсем не е случайно, че сега в Донбас двете републики в борбата срещу украинския нацизъм се върнаха към тази идея (съзнателно или подсъзнателно) чрез обявяването на новите държавни образования Донецка народна република и Луганска народна република. Интересите на народа и на държавата на народа са по-важни от интересите на съвременната българска олигархия.    
На трето място е патриотизмът и защитата и

отстояването на националните интереси

на България и българския народ, а не на олигархическия капитал, сраснал се с държавната власт. Все още историците не са достатъчно добре изяснили мястото на Георги Димитров в битката за спасяване на България от нова много по-тежка национална катастрофа по време на Втората световна война и достойна нейна защита на Парижката мирна конференция, където имаше реални искания от България да бъдат отнети Родопите и Пиринска Македония. Неговият патриотизъм и родолюбие е не само лично чувство, а и практика. Роден в българската историко-географска област Македония, той не прие да се нарича македонец, да е част от антибългарския македонизъм. Димитров е само географски родом и поради това е от Пиринска Македония, но по дух, съзнание и самоопределение е българин, и то какъв! Той бе достоен българин и се гордееше с това. Цял свят разбра, че той е българин чрез известната му реч пред Лайпцигският процес, в която заяви: „Аз нямам основание да се срамувам, че съм българин, аз се гордея, че съм син на българската работническа класа“. Не просто човек от народа, а човек – българин. Патриотизмът на Георги Димитров бе не самоцелен, не премина в национализъм и утранационализъм.
На четвърто място, Димитров успешно сля патриотичните си чувства и изяви с

действен интернационализъм,

т. е. неговото дело и личен живот бе една здрава сплав от патриотизъм и интернационализъм. Той бе всепризнат авторитет в международното комунистическо и работническо движение, благодарение именно на тази сплав между патриотизъм и интернационализъм. Днес, когото неолиберализмът в Европа изтрива националните държави, националната памет и националното достойнство, дори националната култура, патриотично звучат и неговите думи, че в областта на културата "няма малки и големи народи“.
Днес, 142 години след раждането на този политически великан, най-популярният в света българин-политик не можем да не отбележим с прискърбие, че неговото име тъне в забрава или отрицание в официалната историография и учебниците по история, че за младите поколения той е почти неизвестен. Или ако знаят нещо за него, то е само отрицателното.
А точно сега на хората на труда, на антифашистите им трябват дейци, които да изкачат най-високите върхове на политиката и да поведат хората към битка за достоен живот, да следват примера на Георги Димитров.