Писмо до портрета на стената

Здравей! Извинявай, че трябва да ти наруша покоя, но се налага. Нещата не са добре. Изобщо не са добре. Той се завърна. Засега е още стеснителен и не смее да си покаже рогата, но силата му расте с всеки ден. Въпрос на време е да изправи снага. 

Радват му се под сурдинка. Искат реванш, но още ги е страх от теб. Все още има хора, които те помнят, но се страхувам, че времето ти е враг и колкото повече часовникът отмерва годините от Победата, толкова повече образът ти се размива и дори забравят да избършат прахта от стъклото. Младите, както винаги, се присмиват на старите, смятат, че миналото е заминало и няма да се върне, че ги занимават с глупости, че портретът ти е част от мебелировката и не пасва на модерните вещи, смятат, че победата е веднъж завинаги. 

Всъщност ти знаеш ли, че победи? Защото той помни. И чака. Чака да остарееш. Намерил си е слуги. Глупаци. Алчни. Нищожества. Мерзавци. Негодници. Търсещи отмъщение. Готови да му служат. Готови заради личната обида и облага да кажат на черното бяло, да извратят, да преиначат, да пренапишат. И да те пратят в забвение. Затова не трият прахта от стъклото ти. За да може, когато се изхрачат отгоре, да я размажат и да не се виждаш под мръсотията. 

Ето, оня ден от външното ни министерство казаха, че било съмнителна историческа теза, че си освободил Източна Европа. Хем си го бил победил, но не било сигурно, че си освободил тези, които бяха поробени и изтребвани от него. Ще кажеш, ама ако не бях победил, тези хора може би нямаше да бъдат живи, защото към камерите подкарваха ешелони не само с евреи, но и с християни, с цигани, с поляци, с руснаци, със славяни, с комунисти, с демократи, деца и старци, с болни, хроми, слепи, луди, мелези, с непълноценните, с недостойните за величието на Райха и расовата му чистота. 

Да, така е. Но знаеш ли, не само страхът замъглява разума. Омразата също го прави, а ние умеем да се мразим. Тук, в България, си имаме една война. Вече сто години воюваме помежду си и ти, без да си го искал, си част от нея. Тези, които те оплюха оня ден, смятат че си помогнал на онези, които воюват с тях вече един век - градът срещу селото, бедните срещу богатите, грозните срещу красивите. И прехвърлиха омразата върху теб, но не могат да те отрекат наполовина или на една четвърт, затова те отричат напълно. 

Врагът ти има много лица. И не всички от тях са разкривени и грозни. Но това е притворство. Зад красивата фасада винаги ще мирише на гнилоч. На над 50 милиона разложени трупа. Такава хекатомба не е слагана пред нито един олтар, на нито една победа преди твоята победа. 

Знаеш ли, много ме е страх, че тая жертва вече не е достатъчна, че паметта за саможертвата изтлява и той усеща това, и се чувства все по-уверен. И тия декларацийки от Варшава до София ме карат да смятам, че съм прав. Бедата идва, а живите са прекалено заети да си гледат живота. Владимир Висоцки пее: "Нашите мъртви няма да ни оставят в беда". Но могат ли мъртвите да спасят слепите и глухите, водени от глупавите, под кикота на мерзавците?

Да знаеш, че ще ме питат - Кой е на портрета от стената? Какво да им кажа - че си онзи радист от Вестерплате, загинал, но не издал шифрите на нацистите, че си съветският войник, написал в казематите на Брестката крепост: "Умирам, но не се предавам. Сбогом, Родино". А може би ти си латвийски евреин, разстрелян заедно с цигани и комунисти на плажовете край Лиепая, или пък си една от онези жени, бити и унижавани, преди да бъдат разстреляни от съгражданите си в Лвов, или си Януш Корчак, повел възпитаниците си към газовите камери? Или си онзи Стойне от Ястребино, или си партизанин с отрязана глава на мегдана. А може би си едно от извадените очи в кошницата, поднесена на Анте Павлич, както разказва Курцио Малапарте. Или си от онзи един милион червеноармейци, загинали в Източна Европа?

Който и да си, прости на живите, че битката ти не е завършила. Пак ще те призоват. Той се завърна.