Пиши ни бегали!

Министерството на труда и социалната политика представи вчера виждането си за инвалидните пенсии. То бе предшествано, кой знае защо, от среща на синдикалисти и работодатели със здравния министър Петър Москов, където се обсъждаха проблемите с медицинската и социалната експертиза. Вече стана ясно, че хората с увреждания, които излизат с решение на ТЕЛК, ще бъдат разделени на две групи - в едната ще са всички в трудоспособна възраст и здравословно състояние, което им позволява да работят, а във втората всички останали - деца, пенсионери и хора с тежки заболявания. Министър Москов иска работещ инвалид на пълна заплата да бъде без инвалидна пенсия. С новия модел медиците щели да могат да работят спокойно в болници и да имат време за прием по ТЕЛК, според обяснението на Москов. Когато пък е готова медицинската експертиза, лекарите ще я изпращат по електронен път до социалната комисия и тя ще решава на базата на увреждането и работното място на инвалида какви мерки да бъдат приложени за ресоциализация и какви помощи да се отпуснат. Целта на новата методика е да има адаптирана среда и възможности, за да може човек с увреждане максимално да се социализира, рече малко витиевато вчера вицепремиерът и социален министър Ивайло Калфин. Той говори и за повече внимание на индивидуалната работа и обучението - нещо, което трябваше да стане много отдавна, така както е в развитите страни. Извинявайте, но това са приспивни песни, ала-бала приказки, които нито решават проблема, който ни люлее нас, инвалидите, нито дават кой знае каква светлина в тунела. Каква ресоциализация като няма работни места. Те не достигат и за здравите българи, пък какво остава за увредените. А и както се върви само и най-вече по линия на икономиите, и с новата методика ни чакат само ядове. 
Оценката за инвалидността, макар и малко доморасла, е работила години наред. Друг е въпросът колко отговорно се изпълнява от специалистите по места, от Агенцията по социално подпомагане, НОИ и всички институции, които имат отношение към проблема. Много пъти зам.-министри на МТСП са се опитвали да попроменят законодателството, засягащо хората с увреждане, и все са оставали с добрите си намерения. Още когато се заговори за реформа в общественото осигуряване, този проблем стана препъникамъкът и беше отлаган доста време. С всяка година се увеличават инвалидите и то значително - заслужено или незаслужено. Често се изнасят факти за хора, които работят и то като зъболекари и други професии, които са неприсъщи за хората с увреждане, но те са със стопроцентова загубена трудоспособност. Всичко идва от това, че специалистите извършват нередност и взимат подкупи, защото са сигурни, че няма да бъдат наказани. Ако има проверки някъде, то те се извършват безотговорно. Думата е силна, но ако всеки знае, че ще получи необходимата присъда, ще се замисли. Но за съжаление малко се замисляме върху това. Затова продължаваме да действаме, както намерим за добре. 
В чужбина на хората с увреждане се дават големи пенсии и помощи и затова те не се втурват да работят. В съседна Румъния хората с увредено зрение, примерно, получават помощи, много по-високи от нашата страна. Поначало хората с увреждания в много страни се чувстват сигурни за себе си и за своите семейства, защото отношението към тях е друго от страна на правителство и на общество. Тук ние не сме забелязвани. Затова в социалните мрежи много се вълнуват от това, което предстои. По принцип повечето хора взимат минимални заплати и разчитат на пенсиите си. Така че, когато се предприемат някои нови реформи в социалната дейност, нека те бъдат добре обмислени. Работата за хората с увреждане е от голямо значение, защото в противен случай те се обричат на изолираност от обществото. И без това тези, които си намират работа, са само 5%. Публикувала съм много интервюта на тази тема и най-голямата болка на увредените е желанието им да бъдат сред хората и да бъдат полезни с труда си на обществото. Самите те трябва да доказват своите възможности, за да им се гласува доверие, но това е въпрос на воля и инициативност от тяхна страна, за да пробият на пазара на труда. Намират се работодатели, предимно благородни хора, да назначават хора с процент загубена работоспособност и да се възхищават на тяхната концентрираност в работата. Но все още тези случаи са изключение в общата практика. Нека си пожелаем подобни случаи да бъдат повече и да не се заплашва тяхното съществувание. Нека да се вземат средства оттам, където има защо.
Като цяло проблемът с инвалидните пенсии си остава, той е трудно решим наистина, но за решаването му трябва да се впрегнат и закон, и контрол. Иначе с лека ръка може да се отрече всичко, направено дотук, и да се реже, без да се мери. Зад всяка инвалидна пенсия стои един човек от тези, които съдбата е ощетила по една или друга причина и е обрекла да живее все пак на този свят. И точно в България, в трудни времена и за "нормалните" българи.  
Защото държава, която не се грижи за децата и инвалидите, пиши я бегала!