Петя Дубарова и полетът на птицата

Преди 40 години една от най-талантливите млади поетеси на България избра да остане завинаги на 17. 

Смъртта я отнесе в разцвета на младостта, когато мечтите са тъй ярки и безгранични. 

А когато и душата е тъй нежна, ранима и чиста, се получава безкрайно море от поезия. 

Първият досег с нейните стихове беше омагьосващ. Бях ученик. Пътувах в тях. Аз, вече изкушеният от поезията. Есетата, разказите й, дневникът. И често се връщам към това пътуване, разлиствайки пожълтелите страници...

А стиховете й са все така ярки, не по детски мъдри.  

Дали обаче днес младите хора посягат към тях? И да, и не. Има и такива деца: които обичат поезията, които дори пишат тайно, за да не им се смеят в класа. Останалите предпочитат чалга текстовете - и брутални, и сълзливи... 

"Понякога съм толкова добра,/ че цялата изтръпвам и боли ме..." Днес, когато за доброта не се говори... Доброта е ранима, тя трудно вирее в нашия свят. И ми е много трудно да си представя Петя Дубарова особено днес, във вълчото време...  

Хубаво е, че стихотворението й "Посвещение" вече е включено в учебната програма за 12 клас. Но тя има и други красиви творби, които също е удачно да бъдат в учебниците по български език и литература и в по-малките класове. Една поетеса, така и не навършила пълнолетие, която би могла да бъде учителка и вдъхновителка по поезия за днешните деца. 

Вдъхновяват я луната, въздухът, тревите, птиците, небето. Стихотворенията й са лесно разбираеми, без сложни метафори. Леки, като криле на птица. 

Може би затова се връщам често към тях... Като коректив. Да съхраня поета в себе си. 

Казват, че била много жизнерадостна, обичала живота. Отличничка, ала и палаво дете, бунтарка. Но в последните стихотворенията на това весело момиче с китара в ръка се усеща тъга, разочарование, болка, които са обхванали душата й. "Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо..."

Но това е погледът на поета към света. 

Мнозина се опитват да открият закодираното послание в предсмъртните думи/стихове. И търсят различни версии за смъртта й. 

"Измамена/ Младост/ Прошка/ Сън/ Спомен/ Зад стените на голямата къща/ ТАЙНА".

Не смятам, че е нужно. 

За нея Христо Фотев каза, че "тя беше птица - и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз - че ние сме престанали отдавна да вярваме в крилете си - Тя отлетя."

Когато решат, поетите напускат този свят. Навярно, за да съхранят крилете си.