"Пенчо, не се бой от вълци!"

Стоянка Михайлова  

                                   
    Пенчо Славейков е осмото поред дете в семейството на видния възрожденец Петко Славейков и съпругата му Иринка. Ражда се в Трявна на 27 април 1866 г. Вестта за най-малкия си син бащата получава по пощата.
    Няма в българската литература друг поет, който и приживе, и след смъртта си да е толкова отричан, обиждан и оспорван, та и до ден-днешен. Преди две-три години наш съвременник, културадминистратор, в голяма статия убеждаваше читателите си, че Пенчо Славейков не е никакъв поет. Правеше анализи, сумтеше над стихови похвати - за да предложи най-сетне на Министерството на образованието да изхвърли "въпросния класик" от учебниците. Писатели и журналисти, завистници по перо и по съдба, се надпреварват в хулите. "Пенчо Славейков е колос на глинени крака", "стиховете са спънати като нозете му", "измислен поет на сп. "Мисъл", "слаб творец, който мъчи поезията".      Периодиката от онова време изобилства с бисери от различни кандидати за славата. В годините на социализма го дамгосват с нови обвинения: "ницшеанец", "индивидуалист, тласнал българската литература в грешна посока", "проводник на немската модернистична линия", "буржоазен мислител".
Навярно отрицанията са го огорчавали, но те не са могли да го отклонят от борбата му за "очовечаване на българина". Така той нарича въжделението си за културен разцвет в България. Застанал начело на движението за духовно развитие и изравняване с културна Европа, той има много последователи и още повече почитатели сред тогавашната млада българска интелигенция. По неговия пример тя не се примирява с еснафския морал, презира властниците-потисници на народа, ратува за демокрация, за индивидуална свобода и висока култура. За проф. Асен Златаров "от Пенчо Славейков започва нов разръст на българската култура. Той е най-крупното явление в живота ни след Освобождението!" За писателя Константин Константинов "Като личност, като талант и култура, Пенчо Славейков няма равен нито между приятели, нито между врагове!" За Димчо Дебелянов той е "Жрец и воин на живота", за Сергей Румянцев - "Духът му слънце завеща и звездни висоти", за д-р Кръстьо Кръстев той е "Нравствената съвест на времето", за Христо Радевски - "Рицар на българското слово".
    В своя труден и недълъг живот Пенчо Славейков е бил пристрастен в оценката си към събития, явления и личности, но никога не е сгрешил в любовта си към българския народ и българската си родина, не е преставал да ги възпява и утвърждава. За тях той твори с неугасим патриотичен порив, за тях изпява великолепните си поеми и балади от стихосбирката "Епически песни", нежните лирични миниатюри от "Сън за щастие". За нея П.К. Яворов пише: "Аз бих желал да бъде изплетен от мене този благоуханен венец от лъчезарни цветя. За България и българите е антологията-мистификация "На острова на блажените" с ироничните и пародийни алюзии за тогавашната родна съвременност, изстраданата епопея "Кървава песен", владяла ума и сърцето му 16 години и послужила като основание да бъде представен за Нобелова награда.
От най-ранна възраст Пенчо Славейков се запознава с народното ни творчество и става негов проникновен изследовател. В студията си "Българската народна песен" той дава такава характеристика: "От всичко писано на български език, аз знам и обичам едно нещо - нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея, като поезията на Ботьова, например". Навлизайки в тази плодоносна глъбина на народния гений, той открива извор и за собственото си творчество. Това са единствените, уви, останали поеми и балади, в учебните програми на съвременното ни училище - "Неразделни", "Луд гидия", "Ралица", "Бойко", "Чумави". На практика те са много повече. Пенчо Славейков пише уникални драматични поеми - "Епиталамии" ("Сватбени песни") и "Коледари", която критиците сравняват с Шилеровата "Песен на камбаната".
Годината 1884 е преломна в живота на Пенчо Славейков. Като ученик в десети клас на Пловдивската мъжка гимназия, в необикновено студения ден на 24 януари, след продължително пързаляне с кънки, той заспива върху леда на Марица. Намират го случайни минувачи в предвечерния сумрак. Завръща се към живота, но три години остава изцяло парализиран. Лечението не дава особени резултати и до края на живота си той остава трудно подвижен.
В къщата-музей в София са запазени специалните уреди, с които масажира ръцете си, за да може да държи писалка. Сам той признава, че дълго време мисли за самоубийство. Оптимистичната воля за живот му възвръщат разказите на Короленко и Тургенев. В парализираната девойка и слепия музикант той вижда собствената си съдба. Според признанието му - великата руска литература, тази, която открива и в скота човек, извършва творческото му преображение. Тя го научава да надмогне нещастието и да открие любовта към хората. Той изучава подробно античната и западноевропейската литература, става апологет на големите автори и творби: техен преводач, вещ тълкувател. Като режисьор и директор на Народния театър поставя Шекспир и Шилер, Ибсен и Хауптман, открива за българската публика Горки.  Пристрастеността към четенето и книгите остава до края на дните му. Личната му библиотека съдържа 6000 тома на 9 чужди езика, които той владее; повечето от книгите са с бележки от ръката му.
Отхвърлящ категорично "суетата на деня", Пенчо Славейков никога не остава извън политиката. За него тя е сериозен акт на сериозни хора - тези, които с живота си са придобили правото да говорят. Той добре знае, че истината може да прозвучи и от устата на недостоен човек, но тогава тя няма нужната тежест. "Някога - кометира той влизането на Исус в Йерусалим - имало магарета за известни истини, днес има истини за известни магарета!" Пенчо Славейков е нетърпим към митингаджийството, към изборните манипулации, към силовите методи на управниците. Той е скептичен спрямо "чудовищната говорилня" (думата парламент е образувана от парла - говоря). Упорита е борбата му чрез слово срещу "кървавия главорез Стефан" (Стефан Стамболов), срещу реакционния Славянски събор през 1910 г. в София. Написал текста на българския военен срещен марш ("Напред и все напред/ към подвизи и слава!"), той оставя в архива си и наброски за работнически марш; в плановете си за "На острова на блажените" визира и личността на пролетарския трибун Георги Кирков. Политическата му идея е неотстъпно идеята за народовластие и тя е борбената част от баща му, преминала с родовата памет. Когато болният и изнурен от битки за отечеството Петко Славейков е измъкнат от Стамболовата полиция за поредното интерниране, синът чува заветните думи: "Пенчо, като пораснеш, стани като баща си - не се бой от вълци! Който е бил големите тъпани на времето, не ще и да знае за таквиз спукани даарета!"

    Смъртта застига Пенчо Славейков извън родината - като доброволен изгнаник. Доброволен, защото за кой ли път властниците предприемат действия да го унизят и окалят пред лицето на цялото общество. Той бива уволнен като директор на Народната библиотека, като мястото получава братът на министъра. За подигравка му издават заповед за завеждащ на училищен музей, намиращ се на четвъртия етаж на сградата - височина, която сакатите нозе на поета не са можели да "превземат". Потресен от "българските" нрави, той заминава за Италия, откъдето пише в едно от писмата си: "И живея днес в Рим, дето никой не ме знай, и никой не изисква нищо от мене. Сега аз приличам на онзи варварин от Капитолийския музей, комуто римски нож е втъкнат в сърцето и той умира с яд, болка и псувня." В деня на смъртта му неговата любима Мара Белчева изпраща две телеграми: до Министерството на просвещението и до двореца: "Пенчо Славейков вече не диша, как да постъпя с тялото му?" Не идва никакъв отговор. Тленните му останки предават на земята в градчето Комо Брунате. На последното изпращане присъстват брат му Рачо, Боян Пенев и италианският поет Гуидо Киалво.