Пътуванията през Атлантика продължават

Петко Тотев

Алеко КОНСТАНТИНОВ е роден в Свищов на 13 януари 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков в Свищовското училище (1872-1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).
След завръщането си в България е съдия (1885-1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти e уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.
Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).
Още като студент проявява пристрастия към Петко Каравелов - идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. "Библиотека "Свети Климент". Член е на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му (1894).
Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. На 23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител. Там участват в тържествата за деня на светите братя Кирил и Методий. Вечерта същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) Алеко е прострелян погрешка и убит.
Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". Първата зряла творба на бъдещия голям писател е "До Чикаго и назад". По-късно с книгата "Бай Ганьо" Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време - пътят на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни и пр. Като ученик в град Николаев Алеко пише и фейлетони, като по-късно до края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития, като най-известните от тях са в цикъл "Разни хора, разни идеали".
Освен като писател, Алеко Константинов се изявява и като преводач. Той превежда произведения от А. С. Пушкин ("Бахчисарайски фонтан", "Полтава", "Цигани"), М. Ю. Лермонтов ("Демон", "Беглец"), Н. А. Некрасов ("Руските жени", "Кой е строил железния мост"), Молиер ("Тартюф"), Фр. Копе ("Отче наш")  и др.

    Когато слушаме "Един американец в Париж" от Гершуин, музикалната ирония се възприема нееднозначно. Самочувствието на пристигналия в Европа предизвиква усмивката на американския композитор, който си знае човека по-добре от всички. Дори в гротескни пасажи на композицията американското самочувствие звучи не само в контраст с парижкото, европейското, улегнало културното, духовно наслоеното, аристократичното, но и в "тайна" хармония с първооткривателите на Новия свят, с техния порив да обновяват Стария свят, пристигащи в неговите традиционни средища с триумфално колумбовство. То не познава завръщане, знае само откриване. И в най-дълго обитавани места новодошлият отвъд Атлантика вижда прерия, отдавна зажадняла за неговата енергия, фантазия и решителност да се върви напред - както сред аборигените, така и сред аристократите.
    Не е еднозначно и чувството на европееца Алеко Константинов в Америка. Писателят от България вижда контрастите в Новия свят не сами за себе си, а в размисъл какво ще става по-нататък.
    Какво ще бъде развитието с дошлите (par venus), как те ще променят пространства и времена, какво ще става с човека при техните победи в обществото и природата? Дълбоко сродна е иронията към дошлите парвенюта в "Един американец в Париж" и в "До Чикаго и назад". Контрастът между новите господари на света и традиционната култура предизвиква най-напред усмивка, а сетне надежда и тревога, погледи назад и напред, за да не се остава в статуквото на изръшкалия Европата, на пристигналия в Париж, за да го видят, защото той какво ще му гледа на Париж.
   

Композиторът от Америка и писателят от Европа

не остават в пародирането и духовно аристократическата дистанция. Непоправими хуманисти с перо и лира дискретно изразяват плаха надежда сред сгъстяващи се тревоги, че парвенюто също е човек, че може би след време самочувствието ще изглежда иначе, че неговото покритие ще престане да бъде въпиющ проблем. Колкото и да е крехка надеждата в иронията към парвенютата, тя е достатъчна да одухотворява сатирата и гротеската, да прониква дълбоко в мрачните наблюдения, размисли, преживявания.
    Самочувствието на преуспелия златотърсач, завоювал свой периметър, основал своя фамилия, своя империя, в американската мечта и действителност има музикален съпровод, кинореклама, литературна алтернатива: Гершуин, Чарли Чаплин, Хемингуей. Усмивката към парвенюшкото самочувствие граничи с трагични размисли какво може да се извади от океана на неограничените възможности. Комично-сатиричната и трагично-сизифовската оркестрация звучи все по-мощно, макар да ни се струва, че е заглушена от децибелите на попгрупи и формации.   
    В Европа идва не само "един американец", идват Гершуин, Чарли Чаплин, Хемингуей. Един невероятен българин преминава Атлантика с прагматична цел - да разшири конкурентоспособността на розовото масло от Розовата долина. Но освен търговеца в Чикаго пристига Алеко Константинов. Все повече българи, заселени през последните две десетилетия в Чикаго (казват, че били над сто хиляди), се замислят защо Алеко Константинов извежда в заглавието на знаменития си пътепис и обратната посока: "До Чикаго и назад". Ясно е, че пътуванията през Атлантика винаги ще бъдат различни - каквито и приоритети да излизат на преден план, колкото и да се меркантилизира геостатуквото.
   
В иронията и на двамата
проблясват гротескни осветления

на новодошлия, сатирични интонации и оркестрации се вплитат в богатия букет на партитурата. Общото възприятие на парвенющината никога не обеднява, не престава да бъде източник на жизнерадостни хумористични коментари с хуманистична стойност, много по-висока от всички цени, капитали, съкровища на острови, банки, сейфове и пр.
    Незлобливата усмивка към парвенюто има много по-далечна перспектива от унищожителната сатира и громящата гротеска. Дистанцията в пространството (Европа и Америка, трансатлантизма) и времето ("първоночалното" натрупване се оказва постоянно, нарастващо, но не и безкрайно - алчността има "предели на растежа" и в природата, и в обществото) отправя погледа далеч напред. Там не е възможно да остане без отговор въпросът, зададен от Алеко Константинов сред чудесата и тревогите на Новия свят: "Е, ами кога ще живеем?"
   
Двупосочната трансатлантическа
ирония затваря кръга

През Атлантика в Европа пристига американец, който дава облика на цяла епоха. Тя е пресъздадена в музика от по-друг американец, също направил трансатлантическо пътуване. За Чикаго от България тръгва търговец на гюлово масло. Той разчита на своята изпитана стока сред всички новости на алъш-вериша. Малко по-друг българин, европеец, поема за Чикаго, за да посети всемирна изложба, да види свят, новости, чудеса на напредъка, но забелязва и негови сенки и неочаквано среща свой сънародник от Розовата долина във въртопа на Новия свят. Двупосочната трансатлантическа ирония към новите господари на света е далечно плаване отвъд тях, към бъдещи брегове и континенти в човешкото развитие. То няма да спре нито с триумфа на един американец в Париж, нито със снизхождението на Ганьо Сомов към абдалите купувачи - какво от туй, че са американци. Развитието продължава и с "Един американец в Париж", и с "До Чикаго и назад". "Героите", породили тази музика и литература, не четат написаното, не слушат композираното. Тези среди си имат свои интереси, своя любима музика. Но те, владеещите повърхността, видимостта, вече са послужили на Джордж Гершуин и Алеко Константинов. Така кръгът не се затваря. Пътуванията през океана продължават.
___

150 години от рождението на Алеко Константинов