Пътувам към мечтите си по честния начин

ДЕСИСЛАВА БАКЪРДЖИЕВА от малка показва артистични заложби. Приемат чаровницата в детската трупа към театър "Сълза и смях" с художествен ръководител проф. Венцислав Кисьов, Тамара Карабуйкова-Войс и Бончо Урумов. Заедно с Минчо Събев озвучава детски приказки по програма "Христо Ботев" на БНР. Веднага след завършването на Немската гимназия кандидатства в тогавашния ВИТИЗ (НАТФИЗ) и я приемат в класа на проф. Енчо Халачев със специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър". Изиграла е запомнящи се роли на театралната сцена и в някои от най-популярните български сериали.

- Малцина знаят, че освен актриса, сте и стилист. Как се случи, Деси, че се сдобихте с такава професионална квалификация и какво ви дава тя?
- Когато завърших ВИТИЗ, си мислех, че не съм научила достатъчно и ми трябва още нещо. Завърших двегодишното си обучение в Берлин за стилист при Рене Кох и Kryolan. Но, както се казва, човек се учи цял живот. Според мен е важен индивидуализмът, не одобрявам идолопоклонничеството. Всеки трябва да намери себе си, да избере своя стил, да се уважава. Това провокира и другите хора около него да го харесват и уважават.
- Как съчетавате ангажиментите си в театъра и на снимачната площадка със задълженията на майка?
- Надявам се да съм добра майка. Това е изключително голяма отговорност и е прекрасно чувство на дълг и любов, съвкупност от много предизвикателства, с които трябва да се справяш. Няма по-прекрасно нещо от децата - от моментите, в които разбираш, че са малки откриватели и невръстни мъдреци, до щуротиите, които понякога те карат да се разплачеш или да си строг, за да разберат правилно грешката и да не я повтарят. За всеки нормален родител е важно да е добър възпитател и да вижда любовта в очите на рожбата си. Децата имат нужда от внимание, разбиране, добро отношение и много любов, особено когато навлизат в пубертета... Не трябва да ги подценяваме, независимо на каква възраст са. Искам детето ми да бъде самостоятелно, амбициозно, работливо, дипломатично и да умее да се защитава. Когато го нападат, да запазва самообладание, за да реагира адекватно. Да знае каква е цената на спечеления трофей и неговата загуба. И много, много други неща, с които всяко дете трябва да е наясно, за да е подготвено за динамичния живот. Досега не съм лъгала дъщеря си и нямам намерение да го правя. На някои неудобни въпроси отговарям кратко, като обещавам подробностите да ги кажа, когато му дойде времето. Не е хубаво да се лъже, но все пак децата не винаги могат да разберат точно какво им казваш.
- Как бихте завършили изречението: "Дъщеря ми е..."?
- Тя е моето слънчице и е много емоционална и артистична. Казва се Анна Мариа и скоро ще навърши 10 години. Понякога се изненадвам колко зряло разсъждава за определени житейски теми. Има много неща, които уча от нея. Важното е да има взаимни компромиси. Най-прекрасен е фактът, че се интересува от изкуство, от пеене, рисуване, театър и балет. Надявам се да избере друга професия, не моята. При мен всичко е било с цената на компромиси, търпение, борбеност и вяра. Знам, че хубавите неща тогава се оценяват най-истински, но не винаги имаме време да им се порадваме. "Без мама не се взимат решения", казва винаги Анна Мариа, въпреки че вкъщи ме обвиняват, че съм я разглезила. Често си говорим като приятелки. Никога не съм я подценявала, понеже е дете. Стремя се да я науча, че трябва да прави разлика кога нещата са сериозни. Тогава ставам строгата мама. Не е нужно дъщеря ми да е засипана с играчки, за да е щастлива. Никога не съм я лишавала, напротив. Но се старая да я науча на дисциплина, да не бъде прахосник, да цени труда на другите. Забелязвам, че уважава мнението ми и има нужния респект.
- Обикновено актьорите от деца мечтаят за сцена. И при вас ли бе така?
- Да, аз съм същия банален случай.
- Помните ли първата си поява пред публика?
- Бях на 4 годинки и на сцената на НДК пях песничката "Който рано ляга, сутрин рано става, в детската градина той не закъснява..." След изпълнението ми публиката, сред която бе и другарят Тодор Живков, ми пляска дълго време. Хареса ми и не исках да сляза от сцената. Едва ме извадиха госпожите...
През годините се влюбих в актьорската професия, но не съм си позволявала да играя в живота. За там се искат други качества като нахалство, безкомпромисност, сарказъм, лъжа. Аз не искам да съм такава! Може би съм била бунтар, защото съм искала да постигна мечтите си по честния начин.
- Създавате впечатление, че сте много лъчезарен човек. Дали усмивките са част от ролята, която сте избрали да играете и извън сцената, пред непознати хора, или сте позитивна и в реалния живот?
- Усмивката помага да преодолееш всяка трудност. Не винаги обаче съумявам да се справя с всичко. Вярвам в доброто, в хората и в светлото бъдеще, което можем да си изградим. Но често се сблъсквам с негативизъм. Много съм самокритична и всъщност трудно се доверявам - това не харесвам в себе си. Доверие имам само към близките си и приятелите ми, които са малко. За мен е важна положителната нагласа и правилната стратегия за реализиране на плановете и целите. Усмивката ни прави по-добри и по-продуктивни. Честното и директното, в смисъл дипломатичното отношение може само да ни помогне. Не винаги нахалството е градивно и полезно. Лъжата и предателството могат да ме наранят. Научила съм се да прощавам. Емоционална съм, старая се да бъда добър човек.
- Какво ви разплаква и кога се усмихвате?
- В последно време плача, когато гледам хубав филм или чета интересна книга. За мен играта трябва да е на сцената или пред камерата - иначе ще загубя себе си, същността си. Иска ми се да има повече положителни и усмихнати хора, да има повече ред и равноправие. И знам, че голяма част от това зависи от нас. В други държави хората отстояват правата си, борят се за тях всячески. Тук още не е така. Усмихвам се, защото има хиляди прекрасни неща в живота ни, които могат да ни направят щастливи. Трябва да ги оценяваме на мига, а не когато безвъзвратно са изчезнали.
- Всичко ли бихте направили заради роля в киното или кариера в театъра?
- Бих искала да изиграя много роли, както в киното, така и в театъра. Обичам си професията, но не приемам безскрупулния подход към достигане на каквато и да е цел. Признавам си, че съм абсолютен работохолик, но винаги намирам време за близките си.
- Наистина ли имате черен колан по карате? Какво означава това за вас и как ви помага в професията и в реалния живот?
- Тренирах от 1988 до 1997 г. - с прекъсвания, заради травмите. Бях в карате клуб "Иккен" в отбора на Димитър Ангелов. Той ме научи да обичам спорта и да възпитавам характера си. Както гласи един от петте закона на шотокан карате-до: "Сърцето да е горещо, но разумът да остане хладен" (Гичин Фунакоши). Имам черен колан, но днес той е прекрасен спомен за добра спортна подготовка.
- Къде се чувствате най-добре - на театралната сцена или на снимачната площадка?
- При мен винаги адреналинът се повишава преди началото на дадено събитие, театрална постановка или снимачен процес. Не мога да кажа кое предпочитам или повече харесвам. Всяко от тези изкуства е тясно свързано с моята професия. Принципът на реализация е различен, а стихията е силна навсякъде. Актьорът трябва да има уважение към това, което прави, към хората, с които работи. И да е универсален.
- Къде може да ви гледа публиката?
- Играя в спектаклите "Вражалец", "Престъпления на сърцето" и "Скакалци". Снимам се в сериала "Фамилията". Според мен театърът е не само за ценители, а за всички хора. Всяко излизане на сцена е предизвикателство и себедоказване. Артистът не трябва да омаловажава публиката си. Една театрална постановка може да е истинско забавление, може да те потопи в друг свят, който да те обогати и вдъхнови. Но може и да те разочарова, да ти покаже негативното в живота. Театърът е храм - моите преподаватели са ме учили от малка на това. Когато се качваш на сцената, не яж, не псувай, не свири, не ходи с обувките от улицата. Това са все неписани закони, които се предават от поколение на поколение. В последно време има голям интерес към българския театър. Това ме радва. Хората са жадни за култура. Погледнато в исторически план, винаги в момент на финансова криза изкуството и културата се възраждат. Ако човек не е актьор, сигурно ще страда от раздвоение на личността. Когато създаваш един образ, е трудно да изключиш напълно себе си. Трябва да работиш сърцато и да не забравяш кой си. Доволна съм, че мога да практикувам професията си и да си партнирам с великолепни актьори като Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов, Цветана Манева, Ваня Цветкова, Христо Гърбов, Любо Нейков, Асен Блатечки, Митко Рачков и много други талантливи колеги. Прекрасно е да провокираш хората в положителна насока. Даваш им пример за подражание или избягване. Това всъщност не е и точно работа, а правене на нещото, което обичаш. В никакъв случай не е лесно, ала е невероятно удоволствие.
- Според вас имат ли възможност младите актриси за пълноценна реализация в България?
- Не мога да скрия, че се радвам за развитието на телевизионните сериали в България и все по-добрите театрални постановки. Надявам се това да продължи и младите колеги да намерят реализация в България. За мен всеки човек може и трябва да се стреми да харесва страната си, да бъде по-добър, да бъде креативен, за да е търсен. Никой не е безгрешен и не е перфектен. Но това не трябва да ни спира да се борим, да мечтаем, да обичаме, да се образоваме и да търсим начин, за да откраднем малко повече светлина за душите си тук, в България!
- Хрумвало ли ви е някога да заминете да живеете в чужбина?
- Живяла съм известно време в Германия, в Берлин. Нямам нищо против да изпълнявам ангажиментите си и в чужбина, но тук е моят роден дом. Искам да живея в родината си. За да практикуваш занаят, е необходим набор от качества. Аз съм актриса по образование, но имам още две дипломи, които подпомагат развитието ми. Не са малко хората, които искат да намерят своя спасителен пристан в изкуството, но не могат да си го позволят от чисто финансова гледна точка, което е много тъжно. Не бива да бъде унижаван духовният, културният човек, трябва да му се даде шанс и възможност да продължи напред в родината...
Не съжалявам за нищо, а гледам да се уча от грешките си. Трябва да се научиш да се изправяш, след като си паднал. Мечтайте, хора! Мечтайте и се обичайте! Имала съм периоди, когато не съм имала и два лева в джоба си. Но това не ме е спирало да мечтая, да търся правилния начин да остана тук. Много е важно човек да вярва и да търси, да не се предава! Ако се предадеш, и светът се обръща срещу теб. Това са неписани закони, не съм ги измислила аз. Те са се стоваряли и върху моята глава в момента, в който съм се предавала. Често се разочароваме, когато обичаме някого, а той не ни отвръща със същото. Но... какво да правиш... такъв е животът!