Първият храм "Александър Невски"

Атанас  ТЕОДОРОВ

В съзнанието на всеки българин при споменаването на руския национален герой Александър Невски възниква и образът на най-големия софийски храм с неговото име. Тук се отслужват най-важните празници по православния календар, проектът е от 1882 г., а строителството продължава от 1904 до 1912 г. Далече преди него обаче в България съществува храм-паметник със същото име. Малцина знаят, че още през лятото на 1878 г. начева изграждането на храм-паметник на името на руския воин и светец върху северния склон на Бакаджишките възвишения, на петнайсетина километра източно от Ямбол.

Така изглежда храмовият комплекс "Александър Невски" след разрушенията преди шестдесет години

Мястото не е избрано случайно от руските църковни и военни власти. Бакаджик е най-високото възвишение в широката равнина между Източна Стара планина на север, Черно море на изток, Странджа и Сакар на юг и югозапад. Звънът от победното руско оръжие още отехтявал към границата с Турция, която оттук е на 70-80 километра. Не е за подминаване и фактът, че храмът се намира в Източна Румелия и е трябвало да предупреждава с името и присъствието си, кой е победителят на шведите при река Нева през 1240 г. и на тевтонците при Чудското езеро през 1242 г.
Един от вдъхновителите и преки изпълнители на замисъла е Белият генерал - Михаил Дмитриевич Скобелев, покорителят на Одрин; стигнал с войската си пръв и в Сан Стефано. След подписването на мирния договор той е командир на Четвърти корпус, разположен в тази част на Източна Румелия, която непрекъснато кръстосва в грижата си за създаването на гимнастическите дружества, първообразът на бъдещата българска армия.
Известен е и неговият "девиз" - любов към науката, Отечеството и славянството. Личното му участие в това историческо дело започва с дарение на негови роднини, на майка му Олга и сестра му княгиня Белоселска. Пари даряват и други руски църковни, военни и светски лица, българи от околността. Нашите предци простичко са изразили чувствата си в едно обръщение за набиране на средства: "... за увековечаване спомена от пребиваването на русите на бойното поле по време на Освобождението на България от турско робство."
Строителството извършили войници от поверената на генерал Скобелев 30-та пехотна дивизия и доброволци от селата, само за една година.
Въпреки масовите погроми в Ямбол и околността, нанесени от отстъпващите турски войски, всички близки селища се включили в градежа на храма с каквото могат - работна ръка, волски коли, строителни материали.
Склонът, на който са разположени черквата "Свети Спас" и манастирските постройки, е много стръмен, особено сградата с килиите на монасите, доста голяма и висока за времето си, чиито основи на север буквално израстват от пропастта, но са иззидани толкова стабилно, че не са помръднали и до ден-днешен. Разширявана и изсичана в скалите с взривове е и цялата площадка на манастирския комплекс, построен с къртовски труд за по-малко от пет години.
Генерал Скобелев отблизо следи работата, а след отзоваването му в Русия делото довършва дивизионният свещеник Партений Павлович Гетман, който е и първият игумен след освещаването на храма през 1884 г. Ентусиазмът за изграждането на първия храм "Александър Невски" не е бил по-малък и в Русия. Цялата църковна утвар е руска.Има голяма сбирка от икони, някои от които са изписани от прочути зографи на Киево-Печорската лавра. Пазят се две църковни хоругви, едната с изображение на Александър Невски. Първата богослужебна книжна също е дарение от руски храмове, руски монаси са изработили и олтара.
Едни от най-значимите реликви на Бакаджишкия "Александър Невски" са позлатеното евангелие и масивният гравиран сребърен кръст, подарени от Генерал Скобелев на 12 май 1879 г., малко преди да се завърне в родината.
Тук ще направя малко отклонение. Виждал съм тези две реликви още през детството си. Всяко лято на Спасовден баба ми Станка ме водеше на манастира, богомолците го наричаха на прост език "руският манастир". Вечерта преди службата в църквата от околните села се стичаха с коли и пешком стотици хора, тесният двор не ги побираше и се разполагаха по полянките в подножието на върха "Свети Спас", разпъваха черджета, одеяла и нощуваха на открито. В тази нощ пускаха старите, болните, сакатите да подремват в преддверието и двора на църквата. Тази нощ беше едно безсънно бдение, наситено с тежкия дим на свещите и сладката миризма на тамян, която и досега обичам... Никой не заспиваше под зорките погледи на светците, от страх да не пропусне мига на чудодейството, когато ще се освободи от болките си.
Други осъмваха около аязмото на южната страна на самия връх, близо до рушащия се параклис, издигнат на мястото на изгорената по време на Априлското въстание църквица "Свети Спас".
През шейсетте години, но вече от ръката на ямболски властници, беше съборена магерницата в двора на манастира, в която монасите са ни гощавали с вкусна боб-чорба.
В детския ми спомен е останала и стаичката на клисаря дядо Андрей, руснак, учен човек в представите ни. До неговото убежище се стигаше по стръмни стъпала, но пък ни четеше нещо от стари руски книги, не разбирахме, но слушахме. Други руснаци в манастира нямаше, хората помнеха още последния "дядо Батюшка", от 1934 г., както е известно, всички руски храмове минават към българската православна църква. Друг картинен спомен от детството ми е пещерата, по-точно петнайсетинаметров тунел, изкопан от руските монаси в началните години на 20 век в отвесна скала. Вътре има скулптура на Христос и Самарянката, кладенец с ледена вода, мраморен купел, в който, както много деца от Бакаджишките села, съм кръстен и аз.
Над първия хра-паметник "Александър Невски" в България сякаш виси зла орисия. А какви будни български и руски умове и сърца са го родили! На всеки тридесет-четиридесет години все някой го заклеймява и руши. По време на Първата световна война българското правителство го обявява за "шпионско гнездо" и го обрича на разруха до 1925 г., когато игумен става Кирил Александрович Попов, последният "дядо Батюшка", починал през 1967 г. във Варна на преклонна възраст. Не ми е известно дали е оставил архив. Точно през седемдесетте години бяха сринати част от постройките и бе прокаран през без това тесния двор на манастира път към вътрешността на Бакаджик, за да се построят ведомствени вили и хижи. В днешно време най-хубавата част от планината е осеяна с подобни, вече и частни, бази за отдих и удоволствие. От техните собственици и ползватели поклонници на манастира не очаквам да станат.
В интернет-страницата на българските манастири Бакаджишкият "Александър Невски" е отбелязан с кратка информация и снимки, не е направена обаче връзка между него и софийския, в чиято пък страница също липсва препратка.
Мисля, че за българската православна църква би било голяма чест да изтъква навсякъде родствената връзка между двата храма-съименници, каквато е практиката в целия свят.
Малък и голям храм в религията няма. Църковните власти следва да направят всичко възможно да привлекат и вярващи, и невярващи в "нашия" бакаджишки "Александър Невски" с обновяването на сградите, а защо не и с възстановяване на разрушените, с грижи и за битовите удобства на туристите. Средства трябва да вложат и двете общини в Ямбол - градската и селската "Тунджа". Колко градове в България са средище на две общински администрации, всяка със свои възможности за помощ?! В поддържането на манастирския комплекс могат да дадат принос и "съседите" от вилната зона, които неизбежно нанасят щети при ползването на манастирския двор, най-малкото като път.
Вече стана дума, че в югоизточна България първият храм-паметник "Александър Невски" е първият значим израз на почит към жертвите и героите, българи и руси, на българското Освобождение, при това е издигнат с лептата на оцелелите и преживелите ужаса на войната. По-малко достойни ли сме ние, потомците, че да пилеем с лесна ръка тяхната памет?