Първият български фолклорист Васил Априлов

Петрана Колева

"Български песни" - първата сбирка от български народни песни, събрани и  подготвяни за издаване от Васил Априлов, остава в ръкопис. Априлов посочва заглавието на сборника в "Български грамоти" (1845, с. 56), където съобщава, че смята след завършването на този труд да се заеме с обещаните от него "Български песни".
Априлов е запознат със значението на фолклора и става пръв и най-деен съратник на Юрий Иванович Венелин в осъществяването на програмата му за събиране и проучване на българското народно творчество, изложена в писмото му до българския просветител от 27 септември 1837 г. Убеден във високата художественост и в научната стойност на фолклора като изворов материал за историята, бита и духовната култура на народа, Априлов изпраща преписи от Венелиновото писмо програма до Неофит Рилски (от него е получил песни още в 1836 г., след като го е помолил за това, подсетен от излязлата през 1835 г. Венелинова брошура "О характере народных песен у славян задунайских"), до Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Хилендарски-Бозвели, Емануил Васкидович, Райно Попович и други книжовници, които призовава да му изпращат фолклорни материали и преди всичко песни, предназначени за Венелин. Обръща се за съдействие и към по-малко образовани или неуки свои сънародници, към сестра си Кера Априлова, към одески българи, отиващи в България. Получените материали Априлов препраща на Венелин, който през 1839 г. вече имал сбирка от 36 песни, изпратени чрез Априлов от Неофит Рилски, Пешаков и Кипиловски, както и 35 песни, записани от него във Варна и Одеса; това "Собрание болгарских песен" остава в архива на Венелин. И след смъртта му (25 март 1839 г.) Априлов продължава да получава от България изобилен фолклорен материал. В писмо на Никола Стефанов Палаузов и Априлов до Неофит Рилски от 8 юли 1839 г. се съобщава, че Априлов продължава да събира песни и има намерение да ги издаде в руски превод, за да могат русите да придобият съвсем друга представа както за произхода, така и за културата на българите. Отправя се молба към Неофит да изпраща нови записи. На 2 септември 1839 г. Априлов пише на Попович: "Продължавам работата си с народните песни; ако и да няма вече Венелина, нужда е тези песни да се издадат с руския им превод, за да видят русите колко им сме близки. Чакам и от Ваше мъдрословесие дела Ви по това общо дело. Изпратете ми каквито и колкото песни можете" (В. Априлов. Съчинения. С., 1968, с. 310. И другите цитати от В. Априлов са по това издание; посочват се само страниците). В "Денница..." (1841) Априлов обяснява, че и в Петербург, и в Одеса няма руски литератор, който да знае български език, за да може да издаде песните, поради което трябва сам да стори това: "Желанието да запозная русите с тях и да разреша с по-голяма вероятност хипотезата за българския татаризъм - пише той - все още се таи в моето сърце и затова аз възнамерявам да издам някои от тях с обяснения за непознатите думи в текста. Литераторите няма да ми придирват за грешките" (с. 141-142). Главният резултат, който Априлов очаква от изданието, е да се приведат доказателства за нееднократно изтъквания от него славянски произход на прабългарите.
Несъмнено Априлов е познавал издадените от Вук Караджич сръбски песни и гръцките песни, обнародвани от Фориел (C. Fauriel. Chans populaires de la Grece moderne. Paris, 1825), в руския превод на Николай Иванович Гнедич - "Простонародныя песни нынешних греков с подлинником, изданныя и переведенныя в стихах, с прибавлением введения, сравнения их с простонародными песнями русскими и примечаний" (1825), който е имал в библиотеката си. Гнедич дава сведения за възгледите на Фориел за различните видове народни песни и особено за историческите, чието пълно събрание според него би било най-добрата история за съвременна Гърция, за становището му, че гръцкото народно творчество е изпитвало не само източно, но и славянско влияние. Априлов не е бил в състояние да издаде целия песенен материал от България. Сборникът, останал в архива му, е оформен вероятно през 1839-1840 г. През 1845 и 1846 г., когато е болен, Априлов се измъчва от мисълта, че издаването на песните се забавя; в писмата си до Измаил Иванович Срезневски той споделя и тази тревога. Доколкото здравословното му състояние позволява, той преписва и подрежда песните, задълбочава се в тяхното съдържание. Сред славистите се създава интерес към предстоящото издание. На 18 март 1843 г. украинският писател и фолклорист Иван Николаевич Василевич пише от Лвов на Осип Максимович Бодянски: "В Одеса българинът Априлов се кани да издаде народни песни. Те биха ми свършили много добра работа. Когато не познавам живота на някой народ, аз се ръководя от неговите песни и празници. А единствено българите са ми напълно неизвестни" (Цит. по: М и н к о в а, Л. Васил Априлов и Виктор Григорович. - Във: Васил Априлов и българската възрожденска култура. Габрово, 1990, с. 28-44).
Априловият сборник представлява прегледен ръкопис от 113 страници голям формат в шест тетрадки in folio (пет с песни и една с бележки и речник към тях). Съдържа 181 песни, като е оставено място и за други. На последната изписана страница от петата тетрадка стоят само заглавието на песен № 182: "Песня любовна", и първият й стих. Включени са най-старите запазени до наше време обработки на редица интересни епически и лирически мотиви, чиито характер не би бил ясен само въз основа на по-късни записи, и някои основни текстове и варианти, които са изчезнали. Наред с добре записаните и ценни приноси има обаче и твърде посредствени текстове и дори фалшификати. Отчужден от малък от народното творчество и забравил в значителна степен майчиния си език, Априлов не е могъл да чувства живо оригиналния стил и метриката на българската народна песен, затова не е бил в състояние да прецени критически материалите от България, събирани често от неавтентични източници. Той ги вписва в сбирката, без да има възможност да ги провери и без да долавя понякога груби грешки или изопачавания в езика или ненародния характер на някои мотиви. Например песен № 20, озаглавена "Молитва", започва с тенденциозно поправеното "Пеперун" вместо "Пеперуди", за да се открие в нея отглас от славянската митология (бог Перун). Априлов подчинява песните на своя правопис, което нарушава фонетичния им облик; понякога ги дели на строфи. Между народните песни от най-чиста проба попадат и пет стихотворения от Пешаков (включително и одата му за Венелин), едно от Васкидович, два превода от руски, направени от Кипиловски, и две историко-патриотични импровизации - в чест на хан Крум и на цар Самуил; срещат се и други подправки на народни песни. Съставителят вписва песните без предварително обмислен ред, но поставя на всяка заглавие и накрая в "Оглавление песней" прави опит да ги систематизира в няколко вида: тържествени (за Коледа, св. Никола и др.), исторически, хайдушки, романтически, домашни, хороводни, печални, сватбени, любовни, военни и героически. Класификацията очевидно е повлияна от Фориел (вероятно под негово въздействие са включени и личните стихотворения).
В увода към коментара си Априлов изтъква, че целта му е да запознае русите с българските песни от всички видове и че се ограничава с отпечатването на част от тях; при друг случай може да напечата повече или друг българин, по-голям ревнител на  българската просвета, като получи на място повече сведения и повече материал, ще окаже по-голяма услуга на русите и на своите съотечественици. Отбелязва се, че песните, разгледани откъм език, обичаи и характерни за българина черти, ще убедят учените в славянското, а не в татарското потекло на българския народ. Коментарът (35 страници) съдържа неголям брой езикови и исторически бележки; останал е незавършен. Разгледани са коледните и историческите песни, обяснени са непонятни за руските читатели думи (трапеза, клас, паница, булка, станеник и др.), дадени са сведения за Крум и Самуил и за славянобългарската митология.
След смъртта на Априлов сборникът остава в архива му. През 1855 г. Найден Геров при пребиваването си в Санкт Петербург се опитва чрез Димитър Мутев да получи Априловата сбирка, но това не става. По-късно Геров прави точен препис на "Български песни", за да ги използва при подготовката на собствена фолклорна сбирка, която обаче не успява да издаде. През 1858 г. в Одеса Георги Стойков Раковски получава сборника на Априлов от душеприказчиците му и го прибавя към своите фолклорни материали. Така той се запазва в архива на Раковски, днес в Етнографския музей в София (1540, инв.  Nr 8154). В очерка си "Раковски като фолклорист" (Сборник в чест на проф. Милетич по случай 25-годишната му книжовна дейност, 1886-1911. С., 1912) Михаил Арнаудов обръща внимание на сборника, без още да знае съставителя му. През 1917 г. Иван Шишманов въз основа на почерка го определя като дело на Априлов и прави съобщение за него в заседание на Историко-филологическия клон на БАН; намерението му да даде подробно описание на целия материал с указание за известните варианти на всяка песен остава неосъществено поради ранната му смърт.
От гледище на съвременната фолклористика "Български песни" има съществени недостатъци, но стойността и значението на сборника трябва да се оценяват в контекста на неговото време. "Важна е добрата воля на Априлова - пише Арнаудов - да изнесе пред света по-голям брой образци на българската народна песен, като пробуди в същото време и по-жив интерес в самата България към паметниците на народното творчество, обречени на покваряване и изчезване, ако не се спасят чрез записване" (А р н а у д о в, М. Априлов. Живот, дейност, съвременници, 1789-1847. С., 1935, с. 398). По примера на Априлов работят повечето български фолклористи през 40-те и 50-те г. на ХIХ в. и на него до голяма степен се дължи разцветът на българската етнография през следващите десетилетия на Българското възраждане. Едно критично издание на сборника се налага според Ив. Шишманов "не само от пиетет към Априлова, а и от обективните изисквания на науката". Както в много други насоки Априлов според Петър Динеков е и "първият организатор на току-що начеващата българска фолклористика". Той поставя начало на традиция, развита плодотворно чрез дейността на Иван Богоров, Н. Геров, Петко Славейков, Никола Катранов, Захари Княжески, Михаил Кифалов, Анг. К. Хаджиоглу, Константин Огнянович, Хаджи Найден Йоанович, С. Зафиров Софиянец, Никола Геров и др. През 1855 г. Пьотр Алексеевич Безсонов издава в Москва най-пълния дотогава сборник от български народни песни - "Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" (2 тома), който съдържа 152 песни; 71 от тях са от сбирката на Венелин, записани от него или изпратени му от България чрез Априлов. Така отчасти се осъществява Априловата цел да се запознае руското общество с песенното богатство на българския народ.