Пандемия и геополитика

Любомир Кючуков,
директор на Института за икономика и международни отношения

Стратегическа автономия - така изглежда ще звучи формулата на следвирусното бъдеще на Европейския съюз. И тепърва предстои да се види с какво съдържание ще се изпълни това понятие - ще остане ли то единствено на ниво политическо заклинание или ще се използва като инструмент за вътрешно сплотяване на Съюза пред заплахата на външния враг (в конкретния случай, икономическата зависимост от Китай) или пък ще придобие мащабите на концепция за европейски индустриален рестарт.

Колкото и условни да са към днешна дата оценките за пораженията от пандемията, вече може достатъчно определено да се констатира, че ще станем свидетели на най-малко две важни тенденции: едната е преформатиране на международните отношения с промяна на балансите и тежестта на отделните глобални играчи в тях, а другата е преосмисляне на икономическите подходи в условията на един глобален свят.

"Добре дошли в постамериканския свят!"

Това е заглавие на публикуваната неотдавна статия на един от най-проамериканските политици в Европа - бившия шведски премиер и външен министър Карл Билдт. Постепенният преход на САЩ от дългогодишен световен хегемон към просто един от няколкото глобални лидери (дори и да остане най-влиятелният) е достатъчно обективен процес в условията на многополярност. При това става дума не само за настъплението на новите глобални играчи, на първо място Китай, но и за нарастващата роля на редица регионални сили като Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел в Близкия изток, които търсят своя нова роля на регионални лидери и глобални фактори. И тук президентът на САЩ Доналд Тръмп със своята политика на изолационизъм не е причина, а следствие и реакция на тази тенденция на свиване на американското влияние в света.

Но никой не отстъпва доброволно международни позиции и влияние. От тази гледна точка международната стабилност до голяма степен ще зависи от това как САЩ ще извървят този преход, в рамките на който тяхната доминираща роля ще бъде постоянно поставяна под въпрос. Защото опитите на сегашната американска администрация да запази позициите на страната, пренебрегвайки международното право, атакувайки международните институции и отказвайки се от изпълнението на ключови следвоенни договорености, превръщат американската политика в основен рисков фактор за сигурността в света.

Днешната конфронтация САЩ-Китай е със залог утрешната икономическа доминация в света. И тя ще става все по-остра. Като измества на втори план противоборството на САЩ с Русия. Освен това предстоящите след няколко месеца президентски избори в САЩ и провала в борбата с епидемията изправят всеки популистки лидер от типа на Тръмп пред необходимостта ежедневно да посочва нови врагове, които да заклеймява и побеждава (Китай, Световната здравна организация, демократите в САЩ и т.н.). А това прави още по-непредсказуема и агресивна американската външна политика. 

Комунистически Китай - лидер на глобалния капитализъм?

Това в най-синтезиран вид би бил парадоксалният резултат от развитието на света, ако се съхранят досегашните тенденции. Което само по себе си поставя въпроси както по отношение на комунизма в Китай, така и на капитализма в света. В най-обобщен вид: Китай изглежда готов и решен да предложи незападна алтернатива на човечеството под свое ръководство.

Има достатъчно предпоставки да се предполага, че Китай би могъл да се възползва от пандемията за укрепване на своите икономически (а и политически) позиции. Той първи преодоля (при това радикално и успешно засега) епидемията, което му дава сериозна преднина във времето за стартиране на икономическото си възстановяване. Кризата потвърди и огромната зависимост (включително и по отношение на лекарства и медикаменти), в която Европа, а и САЩ, са изпаднали вследствие от пренасочването на производствените инвестиции към евтината работна ръка в Азия и деиндустриализацията на Стария континент. Разбира се, тази зависимост е двустранна: основният двигател на китайската икономика в продължение на десетилетия бе масираната индустриализация (съпроводена и с изпреварващи темпове на усвояване на съвременни технологии), която е преобладаващо експортно ориентирана. Очертаващата се дълбока рецесия, допълнена от заявените намерения на ЕС да ограничи икономическата си зависимост от Китай, ще има негативен ефект върху китайския износ, но от друга страна изключително динамичното развитие на огромния вътрешен пазар на Китай и повишаване покупателната способност на населението могат да неутрализират тези затруднения.

Показателно за вече промененото статукво в световната икономика е появата на една очевидна инверсия: вече не САЩ и Западна Европа са основните застъпници за либерализиране на международната търговия, а Китай. И това е съвсем логично: китайската икономика се развива с най-бързи темпове, тя е експанзионистична и се стреми да завладее нови и нови пазари, измествайки оттам традиционните западни производители и да премахва всички бариери, препятстващи свободния достъп на китайски стоки. И също толкова обясним е стремежът, най-директно формулиран от САЩ, за провеждане на рестриктивна политика чрез налагане на нови мита и други ограничения за защита на собствения си пазар, както и използването на икономически санкции и политически натиск срещу други държави с цел ограничаване китайската икономическа експанзия. Жертва на това противоборство може да се окаже Световната търговска организация, която е подложена на силен натиск от Вашингтон и отказ от признаване на нейните правила и арбитраж.

Европейският съюз в търсене на посоката

За сегашното състояние на ЕС често се използва метафората, че той е на кръстопът. Но тя е вярна само наполовина - по отношение на необходимостта от преосмисляне на посоката на бъдещото си развитие. Но посоката напред е само една - към укрепване и задълбочаване на интеграцията, включително в политическата сфера и в сигурността. Другата посока е назад, към ограничаване на сътрудничеството основно в областта на икономиката и връщането към един общ пазар. През тази призма идеите за "Европа на различните скорости" изглеждат по-скоро като опит да се тръгне едновременно и в двете посоки Ц с цялото произтичащо от това неудобство.

Пандемията даде импулс за развитие и на двете тенденции. Нейният глобален характер изисква сътрудничество и координация в борбата за ограничаване на заразата и още повече в мерките за преодоляване на икономическите и социални последствия от нея, където ролята на ЕС за в бъдеще ще бъде ключова. Същевременно конкретните мерки са свързани с изолиране, затваряне на държавите и обществата, а основната тежест днес се поема от националните правителства.

Идеята за стратегическа автономия на ЕС и намаляване икономическата зависимост от Китай е своеобразна реплика на политиката на Тръмп "Америка на първо място". Но нейната реализация ще бъде значително по-трудна, предвид наднационалния характер на Съюза и сложността при намиране на единни решения. Съществува реалната опасност замисляната рендустриализация вместо да съдейства за преодоляване на различията в развитието между отделните страни-членки да доведе до тяхното по-нататъшно задълбочаване, като основният ресурс се съсредоточи отново в най-напредналите държави и региони.

Както за постигането на тези цели, така и за изпълнение на заявената амбиция от страна на фон дер Лайен за превръщане на ЕС в глобален играч от ключово значение ще бъдат два фактора: единството и еманципацията на ЕС. Коронавирусът задълбочи разделителните линии в рамките на Съюза: между Западна и Източна Европа, между северните и южните страни-членки, между "държавите-скъпернички", които дават най-голям принос в бюджета на ЕС, но настояват за ограничаване на харченето и страните, нетни ползвателки на средства и зависещи от еврофондовете. Не винаги в синхрон работи и френско-немският двигател на евроинтеграцията. Освен това, когато стане дума за геополитика и политика на сигурност, редица източноевропейски страни гледат преди всичко към Вашингтон, а не към Брюксел. В практически план това прави все по-трудно постигането на съгласие по важни за Съюза въпроси. Нещо, което бе демонстрирано и при сегашната криза. ЕС не успя да синхронизира и координира своите подходи за ограничаване на епидемията, а споровете относно ангажиментите по бъдещото финансиране на икономическото възстановяване продължават вече месеци.

За да бъде глобален фактор, на ЕС няма да бъде достатъчно само да ограничи икономическата си зависимост от Китай. Това означава също така политическа еманципация от САЩ и формиране на автономен капацитет в сферата на сигурността. За да има своя политическа тежест в световните процеси ЕС не може да си позволи да сведе своята активност просто до една неизменна подкрепа на американските действия. Това не означава конфронтация - въпреки туита на Тръмп, че ЕС е враг на САЩ. Подходът по-скоро би бил не срещу, но не и винаги със САЩ. Политиката на Тръмп в много голяма степен тласка ЕС към подобни действия и напоследък все по-често се наблюдава разминаване в позициите от двете страни на Атлантика по важни международни проблеми - Иран, Близкия изток, климата и т.н.

Деглобализация? Мисия невъзможна, но Е

Сегашната криза даде силен тласък и на тезата за деглобализация. Но глобализацията е обективен процес, продиктуван от развитието на технологиите и комуникацията. Коронавирусът не отмени глобализацията, но отбеляза завръщането на националната държава. Най-малкото защото се оказа, че пазарните механизми и търговията със здраве в условията на пандемия се свеждат до счетоводство със смъртта и публичното, а не частното здравеопазване пое основната тежест на борбата за спасяване на живата на хората.

Пандемията направи много по-видими уязвимите места на системата. Защото досега процесите на глобализация се развиват основно по-правилата на по-богатия и по-силния, а двигателят бе не прогресът, а печалбата. С отстъплението на неолиберализма сега вече става дума за преход от "дивата" глобализация към формулиране на правила и формиране на институции, съответстващи на глобалния свят. Което означава и известна промяна в балансите между глобалното и националното, респективно между корпоративното и публичното начало в полза на последните. Като тук също има поне две опасности. Първата, да се създаде правен и институционален вакуум при отхвърлянето на досегашния световен ред като неадекватен на новия етап на развитие на света - нещо, към което води политиката на Тръмп в ущърб на мултилатерализма и международното право. Втората, да се изостри международната конфронтация, търговските войни, завръщането на национализмите - нещо, за което предупреди генералният секретар на ООН Гутериш, констатирайки, че коронавирусът разпалва омраза и ксенофобия.

Новата нормалност - това е другият термин, роден от пандемията. Че светът ще бъде различен след нея, това вече е достатъчно ясно. Въпросът как обаче ще изглежда нормалността остава с отворен край.