ОТЛИЧНИЦИТЕ

• Най-добрите спектакли са "Нощна пеперуда", "Рицар на Светия дух", "Праехидно"
•   Най-добрите режисьори са Явор Гърдев, Гергана Димитрова, Маргарита Младенова

"И наградата отива при..." - тези магически думи, изпълнени с ведро или напрегнато очакване, неясни или съвсем конкретни надежди, изслушвани спокойно, уверено или трепетно, неизменно бележат кулминационните моменти на всяко поредно издание на церемония по награждаването на най-добрите в изкуството. Наградата е хубаво нещо, а отличените изведнъж (повече или по-малко очаквано), придобиват друг артистичен статут. Независимо дали отличията донасят слава, пари или осигуряват бъдещо реализиране на творческите мечти, да си сред отличниците, макар и само за един театрален сезон, е своеобразна "марка за качество". А пред наградените спектакли се "открива" по-широк път към вниманието и интереса на публиката. През изминалия сезон най-добрите спектакли, които определено трябва да се гледат, са "Нощна пеперуда" от Пьотър Гладилин, поставен от Явор Гърдев в Народния театър, "Праехидно" от Гергана Димитрова и Здрава Каменова, постановка на Гергана Димитрова, която е своебразен "бродещ" от сцена на сцена спектакъл, и "Рицар на Светия дух" от Боян Папазов, поставен от Маргарита Младенова в Народния театър.

Снимки Атанас Кънчев
Сцени от постановката на Маргарита Младенова "Рицар на Светия дух" от Боян Папазов, отличена с "Икар 2012" за най-добър спектакъл

Сред отличниците на сезона несъмнено е "Нощна пеперуда" на Явор Гърдев. В последните години се интересувам от драматургия, която успешно съчетава някакви абсолютни предпоставки и обстоятелства с реалистична среда. Когато се получи този микс между абсурдни събития и реалистична драматургия, се получават много интересни произведения, особено ако драматургът е достатъчно талантлив, казва режисьорът. Защото това, което се случва в "Нощна пеперуда", е метаморфоза - един войник от руската армия се превръща в момиче, а това е абсурдно събитие, в което всичките се оказват поставени в странна ситуация, с която трябва да се справят, а никой не знае как. Обикновено добрата абсурдистка драматургия, тази, която има силно изявен комичен пласт, но и силно изявен трагичен пласт, т.е. тази, която си дава сметка за екзистенциалните измерения на характера и на персонажите, винаги използва такъв тип събития, за да разкрие нещо за живота и за хората, което не може да се разкрие при обикновени обстоятелства. В дадения случай в поделението се оказва едно момиче, което запалва полковника, шефа на поделението, по това, по което тя самата се увлича - по театъра. Тази пиеса не е само за това превръщение, то е само повод. Това е пиеса за изкуството. Тя ползва тази предпоставка, за да разсъждава много обстойно за това защо ние играем, за основите на театралното изкуство и изкуството на превръщението, на играта, допълва той. Този спектакъл на Явор Гърдев, изграден според принципите на музиката, т.е. чрез ясното и едновременно с това сложно преплитане на теми и мотиви (в случая словесни и визуални), които се разрастват и развиват, за да достигнат до абсолютната хармония, предизвиква най-вече със своята цялостност. А постигането на такава степен на цялостност е, струва ми се, един от признаците на "висшия пилотаж" в режисурата. 

"Праехидно" на Гергана Димитрова е необичайно представление, задаващо необичайни въпроси, което събра заедно темите "екология" и "тероризъм". В резултат се получава любопитен театрален "еко-тероризъм", който разказва историята на двамата главни герои - Теодор Качински, дете-чудо, обещаващ учен, опитал се по радикален начин да защити свободата и достойнството на хората, смазани от технологичната система, но останал в историята като терорист, и Проехидната, древно създание, оказало се в задънената улица на еволюцията и заплашено от изчезване. Представлението на Гергана Димитрова е наистина интересно театрално приключение, в което двете привидно несъчетаеми теми са разработени с впечатляващо умение в един постмодерен колаж от образи, думи и визии. В спектакъла двата доминиращи ракурса - от една страна, тероризмът и от друга, екологичната линия, не само започват естествено да си комуникират на някакво мета-ниво, но и поставят същностни проблеми на съвременния живот. Може би, защото всички ние се намираме някъде там - между живота и технологиите. И когато тези две линии започнат да си пречат, пред нас изниква необходимостта да вземем страна и да станем активни. Мисля, че по някакъв начин този спектакъл активира чувството ни за самосъхранение, отбелязва Гергана Димитрова.
В постановката си "Рицар на Светия дух" Маргарита Младенова със свойствената й съсредоточена творческа енергия създава един разчупващ се, разпадащ се, но и изпълнен с изненадващи прозрения свят. Спектакълът, изграден като игра на минало и сегашно, на реално и фантазно, на истинско и мислено, в която се припознава и прозира "образът на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл", както подчертава режисьорката. Това е спектакъл за светлия дух на Алеко Константинов, който носи Доброто като единствена противоотрова на злините, които българинът нанася на живота си и на ближния си. Това е и гротеска - политическа, поетическа, философска. Спектакълът на Маргарита Младенова е за съдбата на духа в българския контекст, за конфликта между утопията на идеалиста и прагматиката на другия тип българско, символизирано от Бай Ганьо, който има доста различни, но винаги точни и за съжаление поразително съвременно звучащи трансформации в представлението.