Откачалка

Димитър Бежански

Един познат ме покани на гости.
- Ела – вика – да ти покажа колекцията си.
Винаги съм смятал колекционерите за леки откачалки, но пък ако колекцията му е от картини защо да не я видя? Така че отидох.
- Та какво колекционираш? – попитах го, още докато той наливаше кафето.
- Надежди! – отвърна моят познат. – Виж, даже и лозунги съм си закачил по стените: „Човек се храни с надежди“, „Надеждата крепи човека“, „Надай се, Марийке!“...
Тоя – рекох си – не е лека откачалка, тоя е тежка откачалка!
- И защо точно надежди реши да колекционираш? – попитах предпазливо. – Някои колекционират монети, марки, дамско бельо...
- Как да ти кажа... – въздъхна той. – Такива колекции изискват доста средства, а моята не ми струва нито стотинка. Освен това всеки с готовност раздава надежди, но монета или нещо друго не всеки е готов да ти даде...
- А какви надежди притежаваш? – още по-предпазливо попитах и внимателно преместих стола си по-близо до вратата.
- О, имам най-различни надежди! Големи, малки, всякакви! Имам и няколко слепи надежди – току-що са родени, затова са още слепи. А в банята пък са се сврели десетина голи надежди. Срамуват се, не щат да се показват пред хората. Под леглото пък съм наблъскал цял куп празни надежди. Глупави надежди също имам...
Отново попридърпах стола си по-близо до вратата.
- Ето, виж тази надежда – разгърна пред мен цветен плакат домакинът ми. – Виж го този човек! Забелязваш ли колко той е красив, честен и гениален? Това е надеждата, че един ден човекът ще бъде именно такъв. Една много стара надежда. Но се оказа от кухите надежди, за жалост...
Той стана и направи широк жест с ръка:
- Погледни я тази надежда! Не ти ли прилича на швейцарски пейзаж?
Това е надеждата, че България ще се превърне в Швейцария на Балканите. Тя е от голите надежди...
Нов широк жест и нов въпрос:
- А тука нещо виждаш ли? Не виждаш, нали? Понеже това е малката надеждица, че някой ден ще се оправим. И аз понякога хич не я виждам тази надежда!  Е, кво ще кажеш за колекцията ми?
- Прекрасна е! – побързах да отговоря. – Ама аз да взема да си ходя...
- Е, чакай! Ще ти покажа и други празни, кухи и голи надежди! От тях много имам! – опита се да ме спре той.
- Не, не, трябва да си ходя, бързам! – отвърнах аз и хукнах навън.
Излязох, огледах се боязливо и кой знае защо си спомних онова на Данте: „Надежда тука всяка оставете!“ После, вървейки към къщи, си казах: „А не сме ли всички ние такива откачени колекционери на надежди?!“