От Витоша по-високо...

Юрий Стоянов

Всяка планина крие своите тайни - дива природа, красиви гледки и незабравимо преживяване. Особено през зимата. Такава е и Витоша. Реших да я видя, да я "докосна", да я усетя по-близо до себе си. Нямаше кандидати, които да тръгнат с мен, затова потеглих сам. Реших да подходя откъм Бистрица, нагоре по пътеката към хижа "Алеко".
В началото две кучета ме поздравиха с лай и след няколко минути се озовах сред мрачната и притихнала гора. По бялата пътека забелязах, че почти няма следи от туристи. Снегът бе хвърлил своето бяло наметало и заличил дирите.
Навсякъде се беше възцарила дълбока тишина. Чувах само шума на Бистришката река и стъпките си по самотната пътека, виждах проблясъците на зимното слънце, които сгряваха близките склонове.

Мечешки или човешки следи

През оредялата гора в далечината се очерта силуетът на Черни връх, посипан с ледена "захар". Не след дълго преминах мостчето на реката, която бе изваяла през нощта феерични ледени висулки. Постепенно пътеката промени своя наклон. Реката се сниши в долината. Огромни борове, смърчове се възправяха безмилостно покосени, прекършени от силните смерчове, поръсени от белотата на снега. Налагаше се да ги заобикалям и прескачам, за да продължа нагоре. На едно място зърнах огромни следи - приличаха на мечи стъпки. Макар и да знаех, че мечките спят своя зимен сън, няма да скрия "вълнението" си. Може би все пак стъпките бяха на диво прасе или на по-голямо куче...

Дървета... покосени от смерч

След известно време вече се изкачих по-високо. Върхът, макар да изглеждаше, че може да бъде докоснат с ръка, оставаше в далечината. Пред очите ми се откри част от Бистришкото бранище, с множество повалени дървета. Слънцето вече топлеше приятно. Небето се синееше със своята ледена мараня.
Вече преди хижа "Алеко" картините се сменяха на всяка крачка. Дървеният мост бе източил шия от единия бряг до другия, а под него отгоре додолу бе морето от морени с техните бели калпаци.

А отсреща бяха върховете на Стара планина

Далече на север се очертаваше синьо-бялата верига на Стара планина, а долу в полето, потънала в мъгливия смог, се мержелееше София.
Вече почти стигнах до билото, когато усетих, че отнякъде се бе появил ветрец. На едно място пътеката изчезна в снежен навей.
Подир броени минути стъпих на главната пътека за хижа "Алеко". С наближаването на хижата туристите се увеличаваха. Все едно се разхождах по бул. "Витоша", а не в самата планина Витоша.
Стоплих се от горещия чай в хижата, след което си наумих да тръгна по обратния път към Железница. Продължих маршрута си,  като почти на всяка крачка затъвах, опитвайки се да следвам в следите на проправената вече пъртина, но не всеки път се получаваше.
След около час ми се изясни всичко. Пъртината свърши, пътеката минаваше през  сравнително голяма площ от морени. Единствено следите от ски показваха, че някой се е решил да стигне до крайната точка.
Зареях поглед наоколо. Тръгнах по обратния път, колкото и да не ми се разделяше с невероятната гледка. С бързи крачки стигнах лифтстанцията Голи връх и продължих да се спускам надолу колкото бързо, толкова и внимателно. Краят на приказката наближаваше.
Малко преди да се стъмни окончателно, бях в Драгалевци. Зареден с много топлина и енергия, запечатал кадри от великолепието и красотата на планината. Както го е рекъл и самият шоп: "От Витоша по-високо нема!..." Е, па нема.