От различните страни на Украйна

Пьотър Лихоманов

Тираспол много напомня донбаските градове преди "антитерористичната операция". Не Донецк, който е почти десет пъти по-голям от приднестровската столица, а някой стохиляден "среден" град като Краснодон или Стаханов.
Тук е пълно със съветски 9-етажни сгради със следи от времето на бетона, заедно с довоенни сгради, частния сектор и промишлени зони. И дворове, със задължителните градинки пред входовете, с утъпкани за десетилетия пътеки, и където между хората, котките, кучетата и гълъбите има мирен пакт. И както някога в супермаркетите на Донбас, в Приднестровието по-голямата част от продуктите в магазините са украинско производство. Вярно е обаче, че тук нито денем, нито нощем ще срещнеш пияници. Но, казват, и на Донбас това вече го няма.
Приликата между Приднестровието и Донбас е не само външна. Историята на противопоставянето на Бендери, Дубосар и Тираспол с Кишинев се повтаря в Източна Украйна с точност до запетайката. В Молдова някога, на границата на последното десетилетие на миналия век, всичко също започваше с изблици за национално самосъзнание, митинги на придошлите в градовете аграрници и с обявяване на курс на Запад. И най-важното - с държавния закон за езика, за единствения за всички език - молдовския.
За това какво се случи след това е известно повече, отколкото за причините за трагичните събития, и за това напомня бронетранспортьорът, качен на пиедестал в Бендери. Ето защо именно тук може да се види бъдещето на Донбас. Нито добро, нито лошо - реално, това, за което Донбас трябва да се готви и през което неизбежно ще трябва да премине.
"Ние също първо си мислехме: "Ура, при нас е почти половината от молдовската индустрия. Ще живеем добре". А след това, като дойдохме на себе си, разбрахме, че не всичко е толкова лесно. И сега е трудно, вие разбирате. Живеем не благодарение, а въпреки. Въпреки Молдова, ЕС, Украйна. Понякога и въпреки Русия. Да вземем например ембаргото върху молдовски продукти и вина. Та това е чисто юридически ембарго и върху нашата селскостопанска продукция и вина".
Иля Александрович Милман е декан на юридическия факултет в Приднестровския държавен университет "Тарас Шевченко", в миналото депутат във Върховния съвет на ПМР и председател на републиканския Арбитражен съд. Някога той заедно с десетки други е бил в челните редици на приднестровската независимост. Той помни какво е това конгрес на народните депутати на СССР и депутатската група "Съюз", и затова може да си позволи непротоколни оценки.
Говорим за Донбас. "Те по-добре сега да избягват революционните фрази и спекулациите около понятието "млада република". Аз помня що е то революционна ситуация, именно при нея се правят повечето грешки. А правото на грешка се появява само при стабилна ситуация. По-точно, тя няма да струва толкова скъпо".
За грешките на Приднестровието Иля Александрович явно не желае да говори подробно, но не подминава да разкритикува всички "мошеници от всички партии", появили се след края на конфликта с Молдова, заедно с идването на пазара. "Та ние загубихме много предприятия. И не защото е имало блокада. Нима може да фалира завод, произвеждащ спирт? А при нас това се случи" - казва Милман. Той не може да даде конкретни рецепти на Донбас как да изгражда държава: "Там вече има наши хора, консултираме ги. Но там, както ми разказват те, всичко е много по-лошо и по-страшно, отколкото беше при нас".
Но това, какво го чака Донбас, ако той не направи завой от пътя на независимостта си от Киев, може да се каже и сега - непризнаването му от международната общност и значи невъзможност да се води независима външноикономическа дейност. Защо не може да процъфтява потенциално богат край - това го знае всеки жител на Приднестровието. Липсата на признаване - това например е и липса на мобилна връзка в общоприетия формат GSM. Това е и ограничено използване на банкови карти - те съществуват, но се издават от две-три местни банки, и пари от тях могат да се теглят само в Приднестровието. Това е и необходимост да се надплаща за целия внос - от бензина до микровълновите печки, както и да се недополучава от износа, тъй като "двойното данъчно облагане" за Приднестровието е като робски вериги. Тираспол е принуден да "храни" с мита Кишинев и Киев, за да може сам да купува и да продава, тъй като заради неразрешения молдовско-приднестровски конфликт юридическите лица, осъществяващи външнотърговска дейност, са принудени да се регистрират извън границите на републиката, физически оставайки на нейна територия. И друг път засега нямат нито Тираспол, нито, изглежда, Луганск и Донецк.
Но всяко зло е и за добро. Например външната изолация прави по-стабилна приднестровската рубла - когато молдовската лея и украинската гривна летят в пропастта, банкнотите с портрета на Александър Суворов - основателят на Тираспол, остават с непроменяща се цена - 11 рубли за долар, което означава, че в сравнение с нея всички валути се обезценяват.
Може колкото си искате да се съмнявате в истинността на цифрите, но през третото тримесечие на тази година Държавната статистическа служба на Приднестровието регистрира дефлация от 1,2 процента. И затова идеята на ръководителите на Новорусия за собствена банка и валута не изглежда толкова утопична и безполезна.
Изолацията не означава поражение и жителите на Приднестровието със сигурност не се чувстват нещастни. Те са спокойни, вежливи и доброжелателни. И те имат поводи за това. Например средната работна заплата в Украйна, според данните на Статистическата служба на ЕС, през тази година е 173 евро, в Молдова - 181 евро, а в Приднестровието - почти 270. Вярно е обаче, че тази цифра дават местните държавни статистици - ПМР не влиза в европейските рейтинги. Приднестровците, разбира се, не следят статистическите данни като футболни фенове таблицата с резултатите, но на тях им е присъщо небезпочвено чувство на гордост за републиката им. "Толкова по-зле за Европа" - три пъти за три дни чух тази фраза с малки вариации от най-различни събеседници.
За гражданите на Приднестровието патриотизмът не е празна фраза. За 22 години републиката, въпреки смяната на политическите поколения, успя да запази и възпроизведе духа на интернационализма, или за да бъдем по-точни - антинационализма, да не загуби усещането, че тогава, в началото на деветдесетте, всичко е било направено правилно, че Суворов е герой, и че ветераните на Великата отечествена война са хора на честта и внуците трябва да са им благодарни. И затова билбордове с портрети на приднестровски фронтоваци и надписа "Герои на всички времена" тук са част от пейзажа. И затова местните младежи изглежда не познават понятието "да изкрънкат" - задължителната военна служба в републиката не е тежко бреме, а почетен дълг. В Тираспол е също толкова лесно да срещнеш млади хора във военна униформа, колкото и в Израел. Но те са по-малко, отколкото днес в Донбас.
"Приднестровската идентичност съществува. Руското, украинското, молдовското - всичко най-добро, което съществува във всеки етнос, при нас е смесено приблизително поравно и се получи синергия, особен характер, лишен от греха на национализма. Не бъркайте това с мултикултурализма. Така се е стекло исторически и това, както показа практиката, е константа, неподвластна на ерозия", ректорът на държавния университет Вячеслав Степанов - историк и етнограф, говори, като че ли чете лекция. Мимоходом обаче се разбира, че в Приднестровието действат и чуждестранни нетърговски организации, т е. агенти на влияние, и че доминиращото православие не отменя религиозната свобода. Степанов говори за това без емоционални оценки, като за даденост, за нещо естествено за демократично общество. Ректорът не съжалява за идентичността, него изглежда много повече го вълнува колко студенти ще се върнат да учат след края на годишната военна служба и колко ще останат в Приднестровието след завършването си.
Младежта от Приднестровието наистина напуска, повечето отиват в Русия. И мнозина тръгват с диплома от вуза с 80-годишна история, търсена и котираща се. "Ние вече имаме контакти с колегите от Луганския национален университет, тези, които не са се преместили в Украйна. Ще им помагаме да станат най-добрия вуз сред непризнатите", тъжно иронизира ректорът.
В Приднестровието днес често говорят за Украйна, Донбас и Русия. Русия просто я обичат, надяват се на нея и чакат. За Донбас се тревожат, на Украйна се ядосват. Заради украинската криза местните бизнесмени имат проблеми - "тази гривна какво си мисли?" - и при местните митничари, които дават на бюджета 40% от постъпленията - стокооборотът "от онази страна" е паднал почти наполовина: забавяне на стоки, на плащания, отменени сделки.
Милиционерът на контролно-пропускателния пункт край Бендери внимателно разглежда нечий украински паспорт и след като видя, че притежателят му е от Донбас, повече не пита: "Добре дошли!" "А ако човекът беше от Лвов", питам аз. "Е, тогава ласкаво просимо", без сянка от ирония отговаря правоохранителят с фуражка съветски образец. Вероятно само заради това критиците наричат Приднестровието "парче от Съветския съюз", без да разбират, че правят на Приднестровието комплимент.
Има надежда, че нещо подобно някога ще се повтори в Донбас. Това е тази рецепта, която Приднестровието е длъжно да сподели не само с Донбас, но и с Русия.