От Пеньо Пенев към Пеньо Пенев

Дълго време пазя в архивите си четиристишие от прословутата преди години "Книга за оплаквания и предложения". Търсех я специално, тъй като цяла вечер в една хасковска пивница през 1958 година водихме двамата с Пеньо Пенев пулсиращ между нас приятелски разговор. И тогава той, озарен от привичното си вдъхновение, поиска въпросната книга и надраска няколко реда, които аз не прочетох, защото съм помислил, че или критикува виното, или хвали сервитьорката, млади бяхме... Но когато съдбата отреди на Пеньо Пенев литературно безсмъртие, по всяка негова следа се запътиха немалко хора. Познати и непознати, поклонници на таланта му и дори отрицатели на драматичната негова изповедна поема "Дни на проверка". И аз поех по моята си следа, издирих оная книга - и я намерих едва през 2001 година. Чак тогава прочетох написаното от Пеньо Пенев:
 
Вечен спомен за боя,
вечна наша заря...
Колко малко герои,
колко много рая!

Зашемети ме налагащата се изведнъж съпоставка с реалната действителност. Епиграма ли бе,  лирическа миниатюра ли бе? Какво всъщност бе съчинил в състояние на характерния за провинциалните поети бунтовен и свободен  кръчмарски дух? Наскоро се върнах отново към  същата следа, може би защото бях в Димитровград като член на журито за националната награда "Пеньо Пенев", което съвпадна със честванията на сто и четиридесетата годишнина от 3 март. Там, във възникналия от три села и триста тридесет и три ниви каменен град със заводи и фабрики, строен и заселван от придошлите от около деветстотин български поселища бригадири, между които и младежът от севлиевското селце Добромирка Пеньо Пенев. Дошъл като строител - "когато се наливаха основите", вградил сякаш сянката си на Поета с ватенката в днешния хубав и мил на душата ми град на брега на Марица.
В Димитровград жури с председател Антоанета Шаркова - началник отдел "Хуманитарни дейности" в общинската администрация; Петър Анастасов - поет и драматург; Никола Инджов - поет, белетрист, публицист и преводач; Виолета Христова - поетеса; Иванка Данева - поетеса; Живко Русев - учител по български език и литература; Димитър Беремски - журналист, обсъди представените кандидатури, а именно:
За българската награда - Мая Вапцарова, Пламен Дойнов, Неделчо Ганев и Георги Ангелов.
За международната награда - акад. Ристо Василевски (Македония и Сърбия), акад. Радомир Андрич (Сърбия), Михаил Синелников (Русия).
Българската награда бе присъдена на поета Георги Ангелов.
Международната бе присъдена на Михаил Синелников.
Много и различни бяха предварителните  номинации за българската награда. Тук му е мястото да споделя, че в някои от предложенията акцентите определено се разминаваха със статута, определящ като предимство поетичното творчество. Така поезията на Мая Вапцарова остана в сянката на нейното кинематографично творчество; на Пламен Дойнов - притулена от разнообразните  му научни изследвания; а поезията на Неделчо Ганев бе - просто казано - небрежно представена...
Най-компетентна спрямо изискванията бе номинацията на Георги Ангелов от поетесата Елка Няголова, председател на Славянската литературна и артистична  академия. Тя изтъкна, че "Георги Ангелов е емблематичен съвременен поет, проникнал в най-важното - не онова, което се пише с мастило; не и това, което закодират думите, а другото - невидимото, но осезаемо, което изпълва пространството между отделните думи, както и пространството между човека и небето - проникнал е и е разгадал магията на мига, преди сътворяването на светлината. Той не е вторачен самовлюбено само в собствените си възторзи и страдания, а улавя с тънките си и изострени сетива протуберансите на човечеството, болките на света, конвулсиите на съвремието ни, изгубило изконните си ценности. Поетът, бидейки хуманист по първоприрода, откликва на всяко човешко страдание и продължава оная - Яворова линия в поетовата чувствителност, която защитава веруюто, че чужда болка просто няма! И постига това внушение, преминавайки свободно между времената, фокусирайки се главно върху човешката природа. Можем да кажем, че категорията Време за него е условна и не е ограничена от никакви бариери. А той - поетът, влиза в ролята на куриер между цивилизациите и разнася своите послания между преброените човеци, които все още... имат душа. Съдете сами:

Поетът е пастир на пеперудите,
които тръгват винаги към пламъка
с надеждата да се повтори чудото,
наречено отместване на камъка,
и сред души от злобата помътени,
сред тонове нескривана омраза,
поне един - във вихъра безпътен,
да разпознае себе си във Лазар.

Драматизмът в поезията на Георги Ангелов, достигаща често до острието, разделящо поетовата душа от гърчещата се край нея епоха, е "гръбнак", основно внушение, кредо на тази поезия. Именно драматизмът, този сблъсък на светло и тъмно (поет-епоха), тази графичност на внушенията, прави поезията на Георги Ангелов съвременно продължение на светлото, но и драматично начало в поезията на Пеньо Пенев. Възторгът-страданието-разочарованието-отчаянието... са възли върху една и съща връв, страстно оплела светлото и тъмното в поезията на Г. Ангелов. Даже ако проследим само някои заглавия на негови книги, ще видим зазиданата сякаш душа на лирическия герой, който обикаля непрогледните прозорци и врати на епохата и съзнава безсилието си да я промени. Самите заглавия на неговите 14 досега книги внушават този драматизъм: "Езикът на здрача", "Монолог на Кортес", "Ненамерени хроники", "Зимна трева", "Ариергард", "Жерав над снега", "Опорна точка", "Премълчаното", "Друга свобода", "Епицентър", "Пепелище", "Солта на земята"...  В същото време Георги Ангелов с преклонение обикаля литературните храмове и като сляп пилигрим се прекланя пред строфите на любимите си поети. На пръстите на едната ръка се броят днес българските писатели, които работят не само за себе си, а са се посветили на Отечеството и на националния литературен процес. Такова посвещение - тихо и ненатрапчиво, но последователно и с любов, е приел и следва вече 13 години и поетът Георги Ангелов - създател и главен редактор на списанието "Литературен свят". Той е слял името и каузата си ведно. Защото самият той е поет с мисия. И тук е мястото да кажем, че е български поет, а не откъснал се от корена си безродник. Често стиховете му будят, разголват до нерв, изплакват и извисяват, свеждат чело пред високите български коти, без поетът да изпада в евтини клишета и скучни афиши. Той е по-скоро като дневален пред българската памет...

Над българската памет пада мрак.
Едно дърво гори във тъмнината,
запалено от общия ни враг,
играл до края не по правилата."

От своя страна аз в качеството си на български интелектуалец,  удостоен с почетен статут на Експерт с висок престиж и обществено признание на Съвета на Европейската научна и културна общност, предложих Международната награда "Пеньо Пенев" да бъде  присъдена на Михаил Синелников от Русия. Това е третият носител на тази награда след грузинеца Булат Окуджава и турчина Йоздемир Индже.
Михаил Синелников е поет, учен, изследовател на ираноезичния и ислямския културен свят, филолог, преводач на поезия от източни езици, член на Руската академия по естествени науки и на Петровската академия. Роден е през 1946 година, кръстник в поезията му е гениалният поет Леонид Мартинов, а своеобразен настойник е друг голям поет - Александър Межиров. Кръстен е от забележителния поет и преводач Александър Тарковски не другаде, а в купела със светена вода в Българското подворие в Москва, прието от много християни като духовно прибежище. Днес той вече е автор на тридесетина оригинални поетични книги, както и на десетки научни публикации за ислямските мотиви в руската поезия. Съставител е на антологиите "Персийска класическа поезия", "Персийска любовна лирика", преводач е на много персийски класици като Рудаки, Дакики, Муиззи, Адиб Термези, Омар Хайам, Санаи, Анвари, Саади. Особено значителен негов труд е преводът на   събраните съчинения на гениалния ираноезичен азърбайджански и персийски средновековен поет Хагани. Михаил Синелников е носител на престижни руски литературни премии, а така също и на националните награди на Грузия "Георги Леонидзе", на Киргизия - "Алъкул Осмонов", на Румънската фондация "Паул Полидор". Удостоен е със сребърния медал на името на нобелиста Иван Бунин, с арменско отличие за литературни заслуги, с таджикски почетен знак. Той е заслужил деятел на културата на Ингушетия, член на ръководството на Руското общество за културно и делово сътрудничество с Индия, председател на Съвета по киргизка литература в Международното обединение на писателските съюзи. Съставител е на знаменитата антология "Невидимият благослов. Ислямският изток в руската поезия." Своето духовно верую Михаил Синелников излага така: "Коранът е Книга на предпазливостта. Аллах Пророкът не казва нищо ново, но предвидливо предпазва човечеството от гибелна забрава на вечната Истина. Като призовава евреите от Медина към братство и като предлага на християнските  пратеници да се помолят в първата от джамиите по пътя им, Коранът съединява два стародавни завета. Бог е един, а в ислямския свят наричат Аллах".
Да добавя, че разсъдливият тон в разискванията на това жури като че ли сложи край на всеизвестни предишни разпри около наградата "Пеньо Пенев", предизвиквани от политически страсти.
... Но как все пак намерих четиристишието на Пеньо Пенев? Оная пивница в Хасково бе разрушена, обаче сервитьорката бе моя връстница и тя именно  ми показа книгата с написаното от него - обикновен счетоводен тефтер с дебели корици. Каза, че я запазила, защото без да разбира от литература, осъзнавала, че написваното от поета има някаква стойност. Да, има, промълвих смутено, тъй като от пръв поглед забелязах, че това не е почеркът на Пеньо Пенев, а и самата книга бе нова. Така е, каза тя, старата книга изчезна, възстанових по памет само моята страница. Нейната страница? Може би, може би...


Никола Инджов