От Евдокия до Боб Марли

Преди да ви напиша каквото и да било, ще се похваля. Помните вярвам, че ви наблегнах само преди седмица върху един трансфер на българска футболистка в Англия. Е, докато течеше тази седмица тя – Евдокия Попадинова, вече даде серия от интервюта за родни медии. ДУМА обаче продължава да е напред с материала, което си е повече от ОК, ако вземем под внимание, а трябва да го сторим, променливата на информационния поток и фабриката за новини и информация – глобалната мрежа. Та Евдокия или Дочка, както вероятно биха се обръщали към нея преди гротескната ни демокрация, е капитан на националния ни отбор и постоянен голмайстор. От нейно изказване разбрах, че в Бристол ще я гледа повече публика, отколкото има/ше на ЦСКА – Левски в последно време. Но тя осъзнавала отговорността да е единствената родна ритнитопковка зад граница и то на високо ниво. Браво и само така. Няма да ни изложиш Евдокия. Няма. Сигурни сме. Вкарвай им голове на поданиците и от наше име. Ей така, да им е вътрешно, де’т се вика. Че иначе няма как да ги накараме да ни забележат. С теб ще стане и такива като Бербата, Стилян и Мартин. А там да те имат за голяма работа си е още по-голяма работа. Щото по милост или заради шуранайката не взимат никого. Единствено, ако си заслужил. Като Евдокия.
Сещам се, че преди няколко месеца чух по радиото в колата, че български професор ще е водач на листа за депутатско място в английския парламент. Казах си – супер, човекът все пак преподава в университет на Острова и не е случаен. Да, ама водещите от радиото го оплюха, без да го познават. Дали имал качества, не било ли PR-акция и прочие тъпотии. Видяхте ли? Без да го познават! Дори не бяха чували за него. Такива сме. Че даже и по-лоши. Затова ме кефи Евдокия и всеки като нея. Ето защо наблягам на нея за втори път. Да се запознаете. Няма само англичаните да й се радват, я!
Да минем от Евдокия към Боб Марли на германския тенис. Дъстин Браун. Един тъмнокож мъж с ямайски плитки, татуировки и обица на езика. Отупа Рафаел Надал на „Уимбълдън” и светът го забеляза. А той стоеше в топ 100 дълго време. Все пак е на 30 години. Та този човек е като нашата Евдокия. Не спира да се бори с живота, докато не успее. Само че нашата е крехка дама, а този ямаец обикаля кортовете из Европа с каравана, за да играе и плете ракетите на другите, за да се прехранва между турнирите. Но не се отказва. Представяте ли си някой от голямото ни "добро утро" в спорта да прави така! Имам предвид от тези, дето го управляват. Министри, функционери и всякакви лакеи. Не, нали? Те само говорят и се снимат с шампионите. И Евдокия Попадинова, и Дъстин Браун с прякор Боб Марли ще си останат щастливи хора. И след като тези в креслата бъдат само статистика във ведомостта. Да - все още са важни ценностите в спорта, а не онези, които са над тях и над него.
Онзи ден играх мачле на малки вратички в Созопол. Дойдоха доста добри момчета. Имаше и един-двама с много над 100 мача в "А" група. Получи се добре. Изпотихме се здраво. Само че впечатление ми направи вратарят на нашия отбор. Смугъл, към тъмен мъж с българското име Стефан и много екзотично излъчване. Мулат. Игра като за световно. Ожули си лактите да плонжира и да ни спасява вересиите. Победихме. След мача го поздравих за представянето. Отговори ми, че изпитва удоволствие да е част от отбора. Ето това е. Там, на игрището, за пръв път от доста време насам се замислих върху смисъла на тази дума - отбор. Заради мулата Стефан. И заради всички нас, които играхме с него. Нека всеки го направи за себе си. Поне за минута. Ще има ефект. Остава ми само да кажа – Стефчо, благодарско, брат. И на Евдокия, и Дъстин Браун също. Заради делата им, нищо повече, но и нищо по-малко...