Още записки по исторически наивизъм

Христо КАРАСТОЯНОВ е роден на 22 февруари 1950 г. в Тополовград. Автор е на 26 книги - белетристика, публицистика и поезия. Носител е на ред литературни награди, сред които и първа награда на "Развитие" КДА за непубликуван роман (за книгата му "Смъртта е за предпочитане" 2003), "Златният ланец" за разказ на вестник "Труд", "Чудомир", национална награда за хумористичен разказ. Член е на Съюзa на българските писатели.
 Христо Карастоянов е женен, има един син и три внучета. Живее и работи в Ямбол.

Верно са казали хората, че с напредването на ЕГН-то почва да те тресе една все по-тъжна носталгия. Вече го знам от личен опит, да съм си жив и здрав... Например взех, че си изрових от мрежата "Бронзовата птица" от Анаталий Рибаков, понеже в началното училище ми беше любимо четиво заедно с "Тримата шишковци", разпечатах си я, но още не съм насъбрал достатъчно храброст да я прочета. Знам ли сега - "Децата на Арбат" не ми харесаха, ще взема да се разочаровам и от "Бронзовата птица"... Както и да е...
Пак по причина на носталгията изгледах филма "Две победи". (Не казвам откъде си го свалих, че знам ли вече дали няма да дойдат на Цветан Цветанов и на Явор Колев хората да ме тръшнат по корем на земята.) Може един ден да стигна и до "Следите остават" и дори до "Точка първа", но засега "Две победи" ми стига...
Абе... Какво пък - нормално глупав филм. (Американските комедии да не са по-умни?!) Ама пък е човешки един такъв. То няма и как да е иначе, при положение, че сценарият е писан от Христо Ганев, Веселин Ханчев и самия Анжел Вагенщайн, а режисьор е Борислав Шаралиев - все хора, които никога не са били от ортодоксалните. (Впрочем явно по съветски тертип за Борислав Шаралиев пише "постановка", а "режисьор" според надписите е Рангел Вълчанов, пък отделно има асистент-режисьор - Зако Хеския.) Между другото - филмът е съвсем без отрицателен герой. Всички са готини! Един дядка има там, малко по-така, ама и той по е смешен (по тогавашному), отколкото гад някакъв назадничав. Инак и заводският директор (който чака лимузина "Победа", пък получава инструменти за биг бенд), и текезесарският председател (който обратно - чака инструменти за селската музика, пък му пристига една "Победа", в която дълго време мътят кокошки или нещо подобно, преди Рангел Вълчанов да я подкара), та и двамата, значи, ужасно приличат на дебелоглави бюрократи, ама не са. И те са готини пичове и сериозно си преизпълняват плановете.
(Оставям настрана това, дето в заводския оркестър е и Сашо Сладура. Нещо като първа цигулка, но то вече е друг разговор.)
Нямам представа холивудска музикална комедия ли са си мислели, че правят авторите, или са искали да е нещо като "Карнавална нощ": тя щампата е една и съща и в двете "школи". Обаче Асен Миланов си е направо копие на Фред Астер. Чист Фред Астер, ама по-хубав от него. И по-хубаво пее. Заводският оркестър, който той дирижира, повече докарва на алкашите от "Веселые ребята", но фанфаронският финал-апотеоз е като ваден под индиго от което и да е холивудско ревю.
Тъй че защо въобще отварям дума за "Две победи"...
Заради нещо, което ми сви сърцето...
Значи в един момент недоразумението се изяснява, колата трябва да се върне на завода, инструментите - на текезесето, и Асен Миланов няма какво повече да прави, та ще си заминава човекът.
И ей го на гарата. Народ, блъсканица, това-онова, и се чува глас от гаровата радиоуредба.
"Влакът от София за Мездра - Коларовград - Сталин потегля от... " еди кой си коловоз.
Та така... Всичко това дотук въобще не е закъсняла реклама за филма "Две победи".
Не. Филмът "Две победи" ми дава повод за бързо едно препитване.
А) В каква посока е щял да пътува героят на филма с влака София - Мездра - Коларовград - Сталин?
Б) В каква посока би пътувал, ако се беше качил на влака София - Димитрово - Станке Димитров?
В) Накъде би дръпнал героят, за да мине покрай Вазовград, Левскиград и Поляновград?
Понеже не съм такъв човек, давам и жокери - те горе-долу са следните.
Последната гара в дестинация ДАУ е град Сталин. (Впрочем имам познат, на когото в по-предните документи за самоличност пишеше: "Роден: Сталин" - тъй че не се будалкам.) Инициативата градът да се казва така е била подета от работниците в най-големите тамошни предприятия и фабрики. Направо референдум, според днешния жаргон! На 15 декември 1949 г. била гласувана резолюция, с която те настоявали градският народен съвет да вземе решение за преименуването. Защото вождът и учителят ставал на седемдесет. Разбира се, такова решение било прието, още повече, било решено чрез ЦК на БКП др. Сталин да бъде помолен да се съгласи да стане първият почетен гражданин на гр. Сталин. Следобед на 20 декември пред присъстващите на площад "Независимост" 40 хиляди души било прочетено постановлението на Министерския съвет, с което градът вече се казвал Сталин. И да не вземете да си помислите, че същите тези работници са рипнали да зачеркват името Сталин и да връщат старото име на града си през март 1953, когато патронът им умира като куче във вилата си? Няма такова нещо! Град Сталин си е град Сталин до 20 октомври 1956 - тоест е трябвало да мине ХХ конгрес на КПСС, а у нас да се проведе митичният Априлски пленум, та чак тогава...
Преди това в маршрута виждаме Коларовград. Този град е станал Коларовград на 29 януари 1950 г. На името на Васил Коларов, естествено. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 и на 29 януари - хайде готово.
Само си помислете каква погребално-историческа експедитивност! По-малко от седмица. А по-предната година, когато на 2 юли умира Георги Димитров, цели две седмици Президиумът на Народното събрание се е туткал, преди да издаде Указ N649 от 16 юли 1949, с който да нарече с името Димитрово... - познайте кой град!
А пък Вазовград се появява на тая изметена българска карта през 1950 г. Тук вероятно си имаме работа с някаква историческа гузност ли, що ли. Знае се, за съжаление, че след 9 септември 1944 г. Иван Вазов си е направо забранен автор. (Обяснения за тази забрана колкото щеш. Например според някоя си Албена в сайта Teenproblem.net работата стои така: "Причината е проста и, както се казва, не подлежи на обжалване: Иван Вазов е чорбаджийски син, а работническата власт вижда в лицето на богатите най-естествените си врагове." А пък според гороломния и далеч небезизвестен Стефан д-р Чолаков Иван Вазов е "забранен от юдейските комунистически сатрапи от съветски тип, защото е написал стихотворението "Жидов гроб". Бисери, братче, бисери отвсякъде! Нейсе!...) Табуто пада след панихидата за стогодишнината от рождението на поета. Тогава у нас пристига Николай Севастиянович Державин, академик (и в СССР, и в България), филолог и историк, на когото България му е голямата слабост, вероятно защото е бил мощен славянофил, не знам. Та като присъствал на панихидата и като чул, че Вазов въобще не се изучава в българските училища, академикът се плесва по челото и виква: "Ако Вазов беше наш автор, щеше да е по-голям от Пушкин!" - па се прекръства. Нашите хора схващат правилно възмущението на лауреата на Сталинската награда (присъдена му е през 1948) и директор на Института по славянознание към Академията на науките на СССР: Иван Вазов на бърза ръка е "реабилитиран".
Което става именно през 1950 г., когато се появява и Вазовград.
Е, сто на сто вече всички са решили теста. Сталин е Варна, Коларовград - Шумен, Вазовград, естествено, е Сопот, Левскиград - така се е казвал между 1953 и 1962 Карлово. Може малко да сте се затруднили за Поляновград: това е Карнобат през същите години като Карлово. Димитрово е Перник...
А най-странният зиг-заг, едно такова историческо "иди ми - дойди ми" претърпява Дупница. До 1948 г. си е Дупница, когато е преименуван на Станке Димитров, по името на едноименния комунистически деец, през 1949 - на Марек, тоест партизанското име на Станке Димитров, а през 1950 отново става Станке Димитров. След демократичните промени пак си се казва Дупница.
Ще каже някой, че големите преименувания са станали не по време на социализма, а след като избухна демокрацията. Когато Михайловград стана Монтана - да се неначуди човек това пък защо!...
Тогава аз пък ще му кажа, че хем е прав, хем не е.
Прав ще е, ако сравнява с ония 45 години след 9 септември 1944, дето уж стигали.
А няма да е прав, защото най-бурните преименувания са се случили къде-къде преди 9 септември 1944, когато държавата е прекръщавала наред, и когато милият на сърцето ми Каваклий е станал Тополовград (1934), а пък девет години преди това, през славната за някои 1925, комшиите от Казъл Агач вече били станали елховлии.
Е, после той ще ми каже нещо, аз ще му отвърна друго и накрая ще стане една...
А всъщност важното е друго!
Само си помислете: що за история, що за историческа памет може да има една страна, в която точно във времена без каквато и да било чужда окупация или нещо подобно, минат не минат трийсетина години, и почва да си сменя имената на градовете.
Че то както е тръгнало, можем да почнем да сменяме имената на градовете си след всеки парламентарен избор.
Тоест през четири години.
И защо не? Така и така, който дойде на "Дондуков", сменя наред от горе до долу и гледа да зачеркне всичко предишно и да попренапише историята. Е, колко му е да се реши отведнаж и този въпрос. Особено ако се приеме революционното намерение - сегашните и бъдещи Цецки-Цачеви лично да решават дали да има референдум за това или за онова.