Опера бутик в градината...
/ брой: 243
Проф. Милена Моллова
Много ми хареса и ме заинтригува. Още с наименованието, което прочетох в поканата. И си тръгнах със същите чувства след представлението - възхита и удовлетворение. Както каза Веселин Байчев в "уводното си слово", напоследък стана модерно да се показват опери на открито. "Монополистът" беше проф. Пламен Карталов - на Царевец, на площада, в парка на Военната академия... И сега изведнъж нещо ново - на артсцената на Vivacom в градината пред НДК - Киноклуб на открито. Тръгвайки натам, не ми беше ясно как ще се случи - въпреки обясненията от афиша: камерен вариант, клавирно трио, аранжимент, редакция, имена на певци, които не съм чувала...? И ощe - що е то отново "Tempi concertati" (преди години Байчев беше направил камерен ансамбъл с това име, който се подвизаваше няколко години и после изчезна).
Даниела Ковачева и Кирил Хавезов
"Отвличане от сарая" на Моцарт не е чест гост на българските оперни сцени. Българската публика не обича оперите на Моцарт толкова, колкото тези на Верди и Пучини. Специално в тази опера всичките партии са трудни и проблемни за много певци. Що за смелост и амбиция?!
Ръководният екип ми беше познат - Байчев и Симеонов са заедно още от "Опера за три гроша" в НБУ, другото име - Яна Дворецка, познавах като моден дизайнер - изненадващо я срещам като сценограф в операта? Успех! Това й било трети опит. Красив, лаконичен, изразителен и функционален рисунък на сменящите се като на кино декори-пана. Много ми харесаха натуралните, истински бояджийски стълби, простотата и красотата на изразните средства, "ясно говорещите" костюми. Какво повече?!
Необичайната за традиционния оперен театър концепция на Симеонов и Байчев (те бяха както винаги единни в намеренията си), прегърната с удоволствие от артистите-певци, създаде един непрестанно обновяващ се в продължение на час и половина спектакъл. Сцената интригуваше във всеки момент, предизвикваше непрекъснато спонтанната реакция на публиката, претъпкала с правостоящи малкото пространство. И тя непрекъснато даряваше артистите с искрен смях и аплодисменти.
Така и не се разбра къде и какво е съкратено от текста и музиката - толкова внимателно и логично бяха направени съкращенията. А аранжиментът за клавирно трио на Байчев? Нима самият Моцарт не е преработвал творбите си - както ариите и ансамблите в оперите, така и инструментални произведения от един за друг състав? Съпроводът заместваше пълноценно Моцартовия оркестър.
Когато целта е поставена - да може спектакълът да се играе на всякакви места и пространства, и пред всякаква публика, - всички средства би трябвало да са позволени. Това е и мотото на постановчиците: "Ние правим площаден театър за всички, вижте как!"
И така: динамика, действен анализ, изобретателно поведение на актьорите, често попадащи в много трудни за пеене условия; контрасти. Задавах си въпроса това опера в традиционния смисъл ли е, скеч ли е, гротеска ли, що ли? - Вероятният отговор: всичко заедно, превърнало се не в конгломерат, а в сплав - от младостта, ентусиазма и "моженето" на актьорите: Даниела (Констанца) - чудесен, пъргав плътен глас с колоратури и много здраво чувство за ритъм; Евелина - артистично поднасяща цялата си роля и с глас, и с поведение, и с говор, и с необходимата доза хумор към героинята си; Димитър - очарователен артист и лежерен тенор (може би малко повече увереност в пеенето). Светослав, познат като "сериозен" тенор (Радамес, Каварадоси, Алфред), изведнъж попаднал в съвършено различно амплоа - комичния Педрило, обра овациите на публиката. Кирил Хавезов, баритон, завършил НМА, беше поставен в трудната ситуация да говори, вместо да пее, и се справи много добре с непривичната за него роля. Но струва ми се, че звездата на вечерта беше Осмин на Калоян Христов (завършил програма на ЦПО на НБУ), - един централен бас с богат тембър във всички регистри и невероятно артистично присъствие. Познавам го като Зарастро, Кончак, Великият инквизитор, Дон Алфонсо, но тук той надмина себе си. Браво, Калояне!
Клавирното трио (Илиана Тодорова-Байчева - пиано, Десислава Карамфилова - цигулка, Стамен Николов - виолончело), въпреки трудните условия (липса на чуваемост, на осветление, на подходяща акустична среда) беше равностоен партньор на сцената и следеше перфектно певците. Може би само цигуларката трябваше да бъде по-съсредоточена в хода на действието и собствените си задачи.
Поздравявам Веселин Байчев за идеята, за "трудолюбието" (или ината!), за резултата. пожелавам му многобройна публика и аплодисменти, - не само в България!
Но бих му пожелала също и да бъде лош пророк в предвижданията си, които сподели с публиката преди началото на спектакъла. Питам се - след "реформата Рашидов-Тодоров-Панкин" това ли ще е бъдещето на българския оперен театър? Като вървим по обратния път, въобразяваме ли си или забравяме, че живеем в ХХI век, и то в Европа?