Омразата ли е българският капитал?

Мирела Иванова

Гледайки България, човек ще си каже, че най-големият капитал на страната е омразата. Живеем сякаш само за да се окалваме взаимно.

Неделните протести все повече отстъпват място на псуваческата апатия пред телевизора или в мрежата. Там е най-яко да си срещу всичко и всекиго, защото удовлетворяваш потребността да протестираш, оставайки анонимен в безсилния си гняв. А и в самосъжалителното безделие сякаш е най-уютно. На екрана и в мрежата като на длан ти се явяват всички герои на нашето време - от политиците до организаторите на протестите. Спокойно можеш да ги напопържаш - едните, защото са крадци и мошеници, защото разграбиха България, продадоха интересите й и прогониха младите; вторите пък - защото ти се струва, че са будали и тъпанари, които се озъртат коя партия да ги яхне, за да "влязат във властта".

Какво пречи на общността ни да излъчи достойните?

Пристъпите на пасивна омраза и самоомраза непрекъснато се подклаждат от предизборния контекст, в чийто народен хор нестройно, но пък гръмогласно се надвикват стари и нови популисти, медиите разнасят махленски клюки и клевети и така всяка политическа и личностна идентичност се размазва, губи и обезценява. Идентичността на бунта също.

Разцепленията - и естествените, и предизвиканите - освен че са деструктивни, започват да придобиват и карикатурен характер. Псевдостудентската спявка в зала "Арена Армеец", олицетворена от футболиста Христо Стоичков, по трагикомизма си напомня случката в зала "Универсиада", когато Тодор Живков поздрави студентите за празника им 8 декември с думите "Да ви е честит 8 март!". Общият ключ и към едната, и към другата "символни зали" е просмукващата се дори и във въздуха лъжа, аплодирана дълго и масово.

Въпросът, който и лутащият се протест, и консолидиралите се партийни ядра трябва да си зададат сега, гласи: "Като лъжем себе си, кого лъжем?". И отвъд отговора, който да дадат, подреждайки в предизборните листи почтени лица, да се стремят и към някакви нива на професионална компетентност. Защото не е достатъчно нито да поемеш към парламента под знамето на Александър Томов, нито да щурмуваш ЦИК с черешови топчета и потури, нито надменно и самонадеяно да размахваш пръст като всезнаещ ментор, нито пък да си само и единствено честен. За да съучастваш в спасяването на българската общност се изисква по-сложен комплекс от качества.

Страстните седмици предстоят

Защото точно дотук сме я докарали: всеки е настръхнал и озъбен срещу всекиго, влачен по течението от незапомнена материална и духовна бедност, вопиющо недоверие, обяснима липса на здрав разум. А не бива да забравяме, че и след изборите ще продължим да живеем и работим заедно, няма къде да се разотидем.

Официално изборната надпревара ще бъде открита на 12 април, т.е. предстоят ни повече от една страстни седмици. Предполагам, че никому не е трудно да си представи какво суперзловоние ще се разнесе тогава над българския казан, все едно дали като във вица той се намира в ада или е в рая, както твърди националният ни химн, или пък си е просто тук, където сме ние и живеем сякаш само за да се ненавиждаме, взаимно обругаваме, окалваме, омаскаряваме и унищожаваме всячески. Човек ще си каже, че най-големият ни национален капитал е омразата.