Олимпийски шампион в хоровото изкуство

И Симеон Радев, и всички културолози след него, третиращи темата "Строители на България", необяснимо защо подценяват ролята на българските музиканти в този многостранен процес! Още повече че видните български музиканти са първите наши сънародници, които - след възстановяването на българската държавност през 1878 г. - утвърждават нейното име по света! През тази 2019 г. кръгли рождени годишнини имат над 70 видни български музиканти със сериозен принос не само в националния, а и в международния културен живот. Един от тях е създателят на българската хорово-диригентска школа, композиторът, педагогът и държавникът проф. Георги Димитров. Признавам, че съм пристрастен към неговата личност и дело, понеже той беше един от моите основни учители, който превърна служенето на музикалното изкуство в моя професионална и жизнена кауза.

На 2 май 1904 г. в китния Белоградчик, в семейството на учителите Ангелина и Димитър Петрови, се ражда първороден син. Никъде в останалите от онова време документи не е отбелязано кои са били и какво са казали орисниците му, но момчето расло здраво, едро, умно, талантливо и чувствително към обществените проблеми и след време с действията си наистина се утвърждава като Победоносец!

Началното благотворно музикално въздействие получава от семейството си - баща му свирел на цигулка, а майка му била отлична певица. По-нататък развитието на музикалния му потенциал се осъществява под грижите и ръководството на учителите по музика Белчо Белчев и особено Обретен Евстатиев. Животът на младия Георги е бурен и изпълнен с множество перипетии. Това е животът на един образован и чувствителен млад човек, който се противопоставя на нередностите в обществените порядки и се бори за по-добър живот на хората. Това не е "митингаджийски бунт" или "спонтанна" демонстрация на "ранобудни студенти", а активна и осъзната борба. Неуспехът му в нея го принуждава едва 19-годишен да емигрира и дълги години той "се скита немил-недраг по чуждата чужбина". Известно време живее в Румъния, после в Югославия и накрая - около 15 години - в Полша, която става неговата втора Родина. Есента на 1927 г. Георги Димитров става студент във Варшавската консерватория. Той е щастлив, защото негови преподаватели били видните полски музиканти Станислав Казуро (1882-1961), Казимир Шикорски (1895-1986), Гжегош Фителберг (1879-1953), Станислав Йехович (1893-1954) и др. Голямо значение за неговия просперитет има и общуването му с тогавашния "Патриарх" на полската музика Карол Шимановски (1883-1970). Още като студент Георги Димитров сключва брак с художничката Люба Паликарова. Това поставя пред него новата дилема за издръжка на семейството и затова успоредно със следването в консерваторията той започва да работи като гимназиален учител по музика. 1934 г. заема важно място в жизнения път на младия музикант, защото завършва с отличие консерваторията; по препоръка на Карол Шимановски най-известното полско издателство "Гебетнер и Волф" отпечатва свитък с неговите хорови композиции: Три български народни песни ("Сеяла е малка мома", "Умрел  Джерман" и "Поминувам, заминувам"); става диригент на хора на българското студентско дружество "Христо Ботев" и главен ръководител на хоровете при полските интернати за младежи без родители.

Воден от желанието си да получава повече знания, дипломираният български учител, диригент и композитор започва да учи музикознание във Варшавския университет, което му позволява да обогати своята професионална квалификация и да разшири хоризонта на познанията си за музикалните явления. Изпълнен е с много идеи и планове за дейност, но започващата Втора световна война ги осуетява и в 1938 г. Георги Димитров се завръща в България. Още повече че в нея го очаква първородният му син Димитър.

В онези години името на Георги Димитров не е било добре известно в България и поради това той е бил принуден да го утвърждава, започвайки отново от "кота нула". Качествата на 35-годишния музикант не остават незабелязани и постепенно той започва да се "изкачва" по стръмната музикална и обществена "стълбица". В този процес особено важна роля изиграват впечатляващите успехи, постигнати от създадения по негова инициатива Мъжки камерен хор - пропагандиращ предимно творчеството на българските композитори - който редовно е концертирал "на живо" в емисиите на Радио София. А работата му като инспектор по музика в Министерството на народната просвета и артистичен секретар на Софийската опера го утвърждават и като перспективен диригент, композитор и общественик с високо държавническо чувство.

След разформироването на камерния хор Георги Димитров с радост приема поканата да оглави известния тогава смесен хор "Георги Кирков", на който е диригент 5 години. Богатия си личностен и мениджърски потенциал Георги Димитров разгръща напълно в годините след края на Втората световна война, когато оглавява новата държавна структура "Дирекция за музикално-творческо и изпълнителско изкуство". Може да се каже, че тя се утвърждава като истинско "Министерство на музиката", чрез което се осъществяваше държавната културна политика в страната. По негова инициатива се разработва мащабен перспективен план, сред чиито 10 основни акцента са: създаването на нови държавни симфонични оркестри - а след това и опери - в Пловдив, Варна, Русе, Плевен, Бургас, Шумен, Видин, Враца; въвеждането в културата на практиката за "държавни поръчки" като важен стимул за създаването на нови музикални произведения; регламентирането на българската музика като основен показател в репертоара на всички музикални институти в страната;  активизиране на концертния живот чрез увеличаване процента на участващите в него най-видни артисти от световна величина като Херман Абендрот, Андре Клюитанс, Кирил Кондрашин, Давид Ойстрах, Емил Гилелс, Казимеж Вилкомирски, Даниил Шафран и др.; създаването на Държавния ансамбъл за народни песни и танци "Филип Кутев" и определяне ролята му на пример за последвалото бурно развитие на фолклорното изкуство в страната и др. В тази поредица специално място заема създадената през 1951 г. от проф. Георги Димитров хорово-диригентска специалност в Държавната музикална академия. Това е епохално по своето значение събитие за българската култура, което доведе до извисяване на българското хорово изкуство до най-високо художествено равнище в световен мащаб! Хорово-диригентската школа на проф. Георги Димитров и създадените от него хорово-диригентски кадри са важна част от неговия "Златен влог" не само в българската, а и в световната културна съкровищница! При това трябва да се подчертае, че той създава не един или двама големи диригенти, а плеяда от диригенти явления като проф. Васил Арнаудов, проф. Венета Вичева, Върбан Рангелов, проф. Георги Робев, акад. проф. Емил Янев, проф. Кирил Стефанов, проф. Лилия Гюлева, Любомир Каролеев, проф. Марин Чонев, акад. Христо Недялков, акад. Валентин Бобевски и др., чието изкуство е признато навсякъде по света! Може дори да се каже, че това са нашите "олимпийски шампиони в хоровото изкуство", които с артистичните си постижения станаха най-добрите български "дипломатически представители", утвърждаващи неизменно позитивното име на България! И още нещо - с вътрешна убеденост, той спечели "битката" за преодоляване на съществуващата дотогава дискриминация на жените относно участието им в "мъжката" диригентска професия. 

Държа да подчертая, че за нас - неговите студенти - той беше не само учител, но и грижовен баща, който ни учеше още на морал в междуличностните и артистичните ни отношения и на всеотдайност в служенето на музиката. Необяснимо е как при неговата невероятно голяма обществена ангажираност намираше сили и вдъхновение за създаването на хорови песни, получили широка популярност. Те се отличават със своята жизненост, патриотизъм, оптимизъм, изобретателност и завладяващ хумор ("Цъфнало е кокиче", "Личко-лисичко", "Дюлгерска скороговорка", "Вечерний здрач", "Синигерова сватба", "Пролет моя", "Рибарска скороговорка", "Отвънка ухае на люляк" и пр.). Той става автор и на първата българска акапелна кантата "Възпев на Родината" за детски, девически, мъжки и смесен хор.

От казаното дотук не бих желал да се остава с впечатлението, че проф. Георги Димитров беше свръхчовек. Напротив, той беше много земен, никога не забравяше откъде е тръгнал и за кого е предназначено това, което създава! Колкото повече времето напредва, толкова повече то утвърждава значимостта на делото на твореца, педагога и държавника проф. Георги Димитров, обективно определя мястото му като един от главните "строители" на българската култура през втората половина на XX век! И както е казал древният китайски мислител Лао Дзъ, "който след смъртта му не е забравен, той е безсмъртен"!