Окървавеното море

По повод 140-ата годишнина от създаването на Военноморските сили на България днес в Националния военноисторически музей (НВИМ) се провежда конференция, организирана от командването на Военноморските сили и музея. В НВИМ ще бъде открита изложба - "На борда на флотската история", посветена на годишнината. По този повод адмирал Иван Добрев, жива легенда на военноморския ни флот, изпрати спомен за късче от неговата история.  

Адмирал Иван Добрев*

Не искам да убеждавам никого, нито в дясно, нито в ляво, дали в царство България през времето на Втората световна война е имало фашизъм и антифашистка борба. В дясно въпросът е закрит законодателно, а в ляво - след нескопосни речи и малодушни реплики в парламента се снишиха и замълчаха задълго. Дори и при тяхното управление, когато делиха власт с бившия, а и сега титулуван цар Симеон, чието ухо приема болезнено думите фашизъм и монархофашизъм. 

През дългия период на "демократичните" промени българското общество се срина до най-ниското стъпало във всички сфери на социалния живот и в икономиката, където необузданата корупция и беззаконието дадоха воля на майсторите на грабежа, убийствата и насилието да разпиляват безцеремонно създаденото от народа ни национално богатство. Бедността и липсата на перспектива за по-добро бъдеще доведоха до срив и в духовността. Голяма част от младите българи живее без идеали, без възвишени цели. В тази "благоприятна" обстановка разцъфтява престъпността, която обхваща и най-високите етажи на властта, създава се идейна среда на лъженационализъм и неофашизъм. Изразители на такива идеи са дори някои представители на най-висшите държавни институции.

Пред 140-годишнината от създаването на Военноморските сили в България искам да разкажа един епизод от антифашистката съпротива в Приморския край на България, едно свидетелство за зверското лице на фашизма.

Разрастването на партизанското движение в Приморския край - 10-а Въстаническа оперативна зона (ВОЗ), се извършва при сложна вътрешна обстановка. С правителствено постановление от 4 април 1944 г. задачата за пълен разгром на партизанското движение се възлага на армията, на която се подчиняват полицията, жандармерията и всички фашистки организации. В Североизточна България разгромът на антифашисткото движение се възлага на началника на 3-та армейска област ген. лейтенант Никола Христов. За преследване на партизаните в района на Коджа Балкан са разгърнати 7-и, 8-и и 19-и полк, пехотни и артилерийски части от Бургас, Ямбол и Сливен. На 10 май ген. Христов издава кървавата си заповед, в която категорично се нарежда да се разстрелват на място всички нелегални и техните помагачи и укриватели, да се опожаряват и конфискуват имотите им.

...От с. Аврен при Михо Лефтеров изпратихме във Варна Светослав Калчев. Новините, които той ни донесе след ден, бяха много тревожни, а броят на убитите другари ни покруси. Потвърди се гибелта на тримата членове на Окръжния комитет Янко Костов, Станко Стайков и Хараламби Дончев. Заедно с тях в морето бяха разстреляни Янко Карагяуров, Гарабед Хачадурян, Хартюн Папазян, Агоп Баронян, Георги Добрев и Димитър Добрев. При инквизиции в ареста бяха убити ветеринарният лекар Слави Дойчев от с. Припек и Христо Гайдаров - Павлин от с. Кипра. Разстрелът в морето беше извършен на 1 юни. Тогава бяха изнесени и заровени някъде труповете на Слави и Павлин. Арестите в комендантството и полицейските участъци бяха претъпкани.

В средата на юни край с. Ганчево (Партизани) бяха разстреляни 18 души. Заедно с тях намериха смъртта си още двама членове на комитета, двама верни ятаци преселници от Старозагорско и още 13 ятаци и помагачи. В Добруджа имало много арестувани, а в с. Василево загинал с пушка в ръка в собствения си дом в бой с полицията верният ятак на Варненската чета Александър Гичев. За мен бе известно утешение вестта, че сестра ми Кина не е в списъка на убитите, а е оставена в ареста.

Навярно за сърцето на човека не винаги е верен афоризмът "Буря в мозъка е шрапнел в сърцето". Особено бях потресен от убийствата в морето и загубата на близките ми по борба Слави Дойчев и Христо Гайдаров. Разстрел в морето! Родната земя вече не можеше да крие масовите убийства на народни синове. Без съд и присъда, скрито, вечер с фенери или денем, по потайни места ехтяха изстрели, копаеха се ями, които маскираха набързо. На убитите партизани в бой се оказваше "честта" да бъдат излагани отрязаните им глави по мегданите. Всеки ден топла човешка кръв напояваше земята.

Черноморският флот на Военноморските сили беше оперативно подчинен на командира на 3-та армия. И генерал Христов бе обсебен от идеята да го включи във войната с партизаните, като заповяда на командира на флота капитан втори ранг Вълчо Тонков и полицията: набелязаните за разстрел без съд комунисти да бъдат изведени и убити в морето. 

Той едва ли можеше да разбере, че за комуниста-антифашист няма значение къде ще умре. А за варненци, за приморци да загинат в морето бе чест. И "привилегия". Мъчех се да си представя как са изглеждали другарите ми сред това безкрайно море, в което бе достатъчно обреченият да бъде хвърлен зад борда на лодката. След победата на 9 септември 1944 г., която днес някои наричат "преврат", научих някои подробности.

Разговарях с участници в разстрела. Съпоставях с това, което знаех от разказите на свидетелите от арестите. Обективен, безпристрастен очевидец нямаше. Екипажът на моторната лодка "Добротич" бе специално комплектуван. Командирът на Черноморския флот Тонков подбрал фашизирани морски офицери с пистолети на кръста. Вместо матроси като рулеви и моторист, дори като сигналчик и кукаджия, застанали мичманите втори ранг Богданов, Анчев и Константинов. За да е сигурна работата, за старши на този катер с необичаен офицерски екипаж Тонков назначил началник-щаба си капитан втори ранг Миларов, а самият той заминал в командировка към Бургас. Така правел и цар Борис, когато искал да не го намерят.

И все пак морските офицери не били достатъчно окървавени и генералът се страхувал да не се изложат. Затова им изпратил "героя" от Батовата и Кипра поручик Мишляков, който с полицейския агент изверга Атанас Христов да "свършат работата". 

Моряците обичат точността. Те назовават времето по часовника винаги с точност до минута - навици, останали от воденето на корабния дневник. Те ни дадоха възможност да научим кога точно е отблъснала моторницата от мостчето на Карантината със своите необичайни пътници. Часът бил 16.00 на 1 юни. 

Със закрита камионетка довели "осъдените". Брадясали и пребити, мнозина с изпотрошени ръце и проскубани коси, бързо ги натоварили на лодката. Арестуваните били натоварени и моторницата забумтяла покрай брега, минавайки близо до нос Галата. Не се движела по фарватера, посред залива, където тук-там се мяркали рибарски лодки. От Галата поели курс право на изток. На около четири мили стърчали високо мачтите на потъналия от съветска мина румънски кораб "Карол". Когато лодката наближила към злополучното за "Карол" място, Атанас Христов заповядал на стражарите да снемат белезниците на арестантите и да съблекат дрехите им. След това заставил обречените да легнат на дъното на лодката, която намалила хода си, но моторът продължавал да бумти. 

Атанас Христов накарал един от тях да стане и да отиде към кърмата на лодката, стрелял в гърба му и трупът паднал във водата. Разбрали, че това е краят, другарите се размърдали тревожно и се изправили в лодката гробница. Но палачите, а с тях и морските офицери, извадили пистолетите и започнали да стрелят. Бързали, защото имало награда за всяка глава. Когато всички посегнали към оръжието, един от обречените пъргаво скочил зад борда и заплувал встрани от лодката. Настъпила суматоха сред убийците. Започнали да стрелят по плуващия, а докато насочат катера към него, останалите били застреляни. Някои паднали зад борда, други агонизирали на дъното на лодката. Къде може да избяга и да се скрие човек в това безбрежно море от въоръжени хора с моторен катер, настървени и възбудени от неговата дързост! Изпразвали пълнител след пълнител по живата човешка мишена. Плувецът се гмуркал, но изтощен и задъхан, с отслабващи сили подавал глава да поеме глътка въздух. Последната глътка въздух, защото го настигнали безмилостните куршуми на убийците. 

Задачата била изпълнена. Катерът легнал на обратен курс. Атанас Христов наредил на старшията Андрей и Филип да разпределят дрехите на убитите. Зад кърмата останало самотното море, понесло девет окървавени трупа. То надигало могъщата си гръд, въздишало. При допира му с брега се чувал екотът на изстрелите.

А на мен ми предстоеше да изпълнявам отговорна задача. И имаше с кого. С тия, чиито имена загиналите край морето и в морето не посочиха.

* Авторът е бил член на щаба на 10-а Въстаническа оперативна зона, заместник-командир. През 70-те години е командващ Военноморския флот на НРБ.