Очите на берберите

Елена Алекова

Каквото и да прочетеш за Мароко преди и след пътуването си, бледнее пред онова, което преживяваш там. 

Седмица в Мароко. В света на приказките. В света на сънищата. Или може би на... Не знам как да се изразя... Свят, загадъчен и невероятен. Сякаш, че друга вселена. Или че друго време. И същевременно - свят, стъпил здраво на земята. Свят на усмихнати, отворени и озарени хора, които разбираш и които те разбират без думи. Но и с думи - от собствения език или от някакъв друг език, непонятен за теб или за тях, които се произнасят по-скоро по инерция, просто защото така сме устроени ние, хората - да говорим, а не защото са нужни. Ти с всичките си щения, радости и печали, тайни и прикритости си от ясен по-ясен за тях, и те - за теб, без думи. Но и без каквато и да е опасност, външна или вътрешна, от това. 

А когато положиш ръка на сърцето си и се усмихнеш, всичко, което ти трябва, се сбъдва. Сякаш си произнесъл "Сезам, отвори се!" и пещерата се разтваря с всичките си съкровища пред теб. Или си пуснал от бутилката джина, който вече изпълнява твоите желания дори без още да си ги формулирал в главата си. И вълшебствата не свършват и не можеш да намериш за тях аналог дори в "Хиляда и една нощ". Каквото и да си преживял в Мароко - всичко е толкова необичайно като усещане, толкова остро, толкова екзотично, толкова само по себе си, че цялостното някак се губи, изчезва, раздробява се на множество фрагменти, множество епизоди, множество "тук и сега", а същевременно всички фрагменти, епизоди, "тук и сега" са обвързани едно с друго, свързани като че с някаква невидима нишка - като паяжинка, по-точно - като ония мозаични ефирни плетеници и изящни дърворезби, изпъстрили дворците и джамиите отвън и отвътре с фрагментите акценти, а между тях - фини нишчици, плетчици, багрици, светлинки, които ги свързват и обединяват в едно единно неразрушимо цяло.

Мароко - страната, където ослепителното богатство е на една ръка от ослепителната бедност и никой не се чувства наранен, оскърбен или ощетен от този факт. Където върховната ценност е човекът, приел това, което е, средата, в която се е родил, обществения статус, в който съществува, без ропот, без протест, без условия, без въпроси, без обиди на съдбата. Където и най-богатият, и най-бедният са някак озарени от щастие - просто заради това само, че са живи, че слънцето изгрява и пада нощта. Всеки е зает със собственото си дело - каквото и да е то - най-усърдно и с такава всеотдаденост, сякаш днес е последният му ден на земята. Дали ще управлява страната и ще разрешава нейните важни политически и икономически проблеми, дали ще се пазари на някоя уличка, на спирките по пътищата из планината или по долината Дра, дали ще забавлява с номерата си тълпите обикалящи туристи, дали просто ще зяпа, ще проси - всеки върши това, което е приел да върши, с изумително достойнство. Защото това е неговото дело, неговият смисъл, неговият ден, неговата надежда, неговият късмет. И ти си длъжен да го уважиш. Да пазиш ненакърнено достойнството му. Това, което е той.

Мароко - където човек с човека се среща. И го обиква. В този миг. В тази среща. Мимолетна и единствена. А после остава в душата му светлина за цял живот, която го сгрява и в най-жестоките студове и в най-суровите зими.

Не крия, че съкровената причина да посетя Мароко бяха берберите. Берберите, всъщност амазигхите, което ще рече "свободните хора" ("бербери", т.е. "варвари" ги наричат римляните и на тях не им харесва особено), живеят тук от древни времена, от най-древните, може би дори от времето на Атлантида - кой знае... Други пък ги свързват с древните българи - и представят безброй доказателства. Може и да има някаква връзка - кой знае... Известни са и от времената на финикийците, които търгуват с тях - има запазени следи от финикийско писмо дори до времето на св. Августин (354-430), също бербер, т.е. до ІV-V в. Споменати са в древни египетски хроники, пишат за тях и древните гърци, римляните и византийците... Някъде около 200 г. берберите стават християни. През VІІ-VІІІ в. са ислямизирани, но запазват някогашните си традиции и начин на живот и до днес. Те са главното ядро сред маврите, завладели Иберийския полуостров по-късно... 

Но аз искам да разкажа за Мароко, за днешния му ден...

Още не пристигнали съвсем, се отправяме към пустинна местност, за да се запознаем с берберите и да вечеряме в току-що изграденото от тях селище от шатри насред пясъците. Селището ще просъществува насред пустошта само тази нощ... 

За да влезем в селището. Отстрани бербери свирят на традиционни музикални инструменти някаква пронизващо тъжна, но не безнадеждна мелодия. Щом влизаме вътре и се настаняваме на импровизираните софри, ритъмът внезапно се сменя. Излизат танцьорите...

Шатрите са подредени в нещо като отворен кръг, а в центъра - своеобразен площад с няколко софри върху килимите. Докато се освежаваме с чай и безалкохолни напитки - наблюдаваме с възхита танците. Някои от нас, поощрявани от берберите, се включиха в тях. Весело е и е шумно. Берберите позволяват да си правим снимки с тях, макар това да е необичайно за тукашните нрави - смятат, че ако им направиш снимка, хващаш в плен душата им. Поне така ни обясниха. През дните нататък се налагаше много снимки да изтриваме от паметта на телефоните, след като случайно попаднали в кадър хора показваха, че не искат.

Величествен залез. Иде ти да оставиш шума и да се усамотиш, за да се слееш изцяло с изтичащата на запад светлина и с нея да отпратиш всички грижи, болки, проблеми, нужди, които неизвестно как и защо си домъкнал чак дотук. Може би - за да ги изхвърлиш веднъж и завинаги в пясъците, в океана или бог знае къде, все едно... Тук няма маски. Всичко е едно към едно. Пясъци и небе. Впрочем, и... животът. Но се е спотаил. Ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш сред пясъците тумби тревица - излиняла, почти суха, сбърчена, но жива. И всред тревицата - буболечета, които, усетили чуждо присъствие, застиват. Сигурно биха останали така с часове.

Нощта е паднала. Фенерите, опасващи шатрите, вече светят. Отдалече напомнят блуждаещи огънчета в пустиня. А когато влезеш в кръга им, се чувстваш сигурен и защитен.

Мароканската кухня е превъзходна - остра, леко стипчива - от ароматите, стига да й свикнеш. Но кой не свиква бързо на хубавото. За десертите да не говорим... Изключва алкохола и ако все пак се изкушиш, ти струва доста скъпичко.

Утре от това селище и от нас тук няма да има и помен. Така живеят берберите в пустинята - днес са тук, утре вече са на друго място. Техният дом е вътре в сърцата им - кой може да им го отнеме. Всичко друго може, това - не. Защото всичко друго е видимост, мираж, нещо, което идва и си отива...

А очите им... Очите на берберите, през които прозира безкрайността... Нима може някога да ги забравя?