Обществата не се разпадат изведнъж. Първо свикват

Мартин Райков

Разпадът рядко идва с гръм. Не влиза през вратата и не обявява, че от утре държавата вече няма да бъде държава. Промъква се бавно. През малките отстъпления, удобното мълчание и онова българско: „Какво ме засяга мен?“.
Свикваме с лъжата, докато престанем да я наричаме лъжа. С наглостта, докато започне да ни прилича на сила. С кражбата, когато краде „нашият“. С безобразието, ако този път не е стигнало до нашата врата.
После идва най-опасното изречение:
„Няма смисъл.“
То е алибито на апатичния и е най-верният съюзник на всеки, който иска да управлява без контрол.

Свикнахме смъртта да е статистика. Пореден убит на пътя. Поредно дете, което няма да се прибере. Поредна пребита жена, чието име ще изчезне от новините след два дни. Казваме „ужасно“, натискаме тъжното човече и продължаваме надолу по екрана. Все едно това е лошо време, а не човешка безотговорност, институционално бездействие и понякога съвсем обикновена алчност.
Свикнахме общото да не е наше. Общите части били на блока. Тротоарът бил на общината. Градинката била на държавата. Не е вкъщи, значи не ни засяга. После входът мирише, улицата се разпада, градът погрознява и всички мечтаят да избягат от мястото, което никой не е счел за свое.

Свикнахме със здравеопазването на две скорости.
„Аз съм здрав.“
„Който е в болница и доплаща, да му мисли.“
Докато болничната стая не стане твоята, а отвън не чакат собствените ти деца.
Свикнахме и с насилието. Удрят жена и някой непременно ще обясни, че сигурно го е предизвикала. Човекът бил изнервен, имал тежък ден, изпуснал си нервите. Все едно юмрукът е особеност на характера, а страхът в собствения дом е семеен въпрос, в който обществото не бива да се меси.
Дете си купува вейп или алкохол пред нас, на касата в кварталното магазинче. Продавачът вижда, ние виждаме, всички разбираме. Но никой не казва нищо.
„Ами пуши му се.“
„Ами пие му се.“
„Не е мое дете.“
Точно в това „не е мое“ започва разпадът. Защото утре някой ще види нашето дете и също ще погледне на другата страна. Не улицата е изоставила децата ни. Ние сме ги изоставили, когато сме решили, че чуждото дете не е наша работа.

Примат със скъпа кола засича всичко живо по пътя. Натиска клаксона, лепи се на бронята, изпреварва в завоя, сваля прозореца, псува и заплашва. Бързал за морето. Вече е по-модерно да бърза към Гърция.
Ние намаляваме, пускаме го и мълчим. Не защото е прав, а защото не знаем дали няма да слезе с бухалка, пистолет или приятел в полицията.
После четем за поредното семейство, останало на пътя, и се питаме как се е случило.
Случило се е още там, когато наглостта е минала покрай нас със сто и осемдесет, а ние сме я приели за скъпа кола и важна работа.

Пиша всичко това и със себе си в ума. Не от висотата на човек, който винаги е бил буден и безгрешен. И аз съм мълчал, за да не си развалям деня. И аз съм подминавал неща, които са ме ядосвали. И аз съм си казвал, че нищо няма да променя.
Точно затова съм гневен. И на себе си.
Човек не става апатичен за една вечер. Всеки ден отстъпва по малко. Първо спира да пита. После спира да се възмущава. Накрая започва да нарича примирението житейска мъдрост.

Същото направихме и с политиката. Приехме, че тя е мръсна работа, запазена за едни и същи хора. Те сменят кабинетите, партиите и лозунгите си, но никога навиците си. Провалят се, прегрупират се и отново се връщат, за да ни обяснят, че без тях държавата ще загине.
Може би точно затова имаме нужда от политически бунт. Не от омраза, павета и поредния месия. От граждански отказ да търпим вечните платени некадърници.
Нека дадем шанс и на новите хора. Може да грешат. Ще се учат. Но грешката на неопитния не е по-страшна от безсрамието на онзи, който трийсет години е във властта, не е свършил нищо и продължава да се представя за единствената възможна алтернатива.
Държавното управление не е училище за платени некадърници. То е служба. Дълг. Временна отговорност пред хората, които плащат заплатата ти, и пред децата, които ще плащат цената на решенията ти.

Не ни трябват безгрешни политици. Такива хора няма. Трябват ни почтени, работещи и проверими хора. Хора, които разбират, че властта не е награда за партийна вярност, семейно наследство или пожизнена професия.
Един ден децата ни няма да питат само каква държава сме им оставили. Ще попитат какво сме направили, докато тя се е разпадала пред очите ни.
Не искам да им кажа, че съм видял всичко, ядосал съм се и съм продължил нататък.
Ще ме е срам.
Защото държавата не се разпада само когато лошите управляват. Разпада се, когато читавите мълчат, умните се отдръпнат, почтените се уморят, а всички останали свикнат.

Фейсбук