Позиция
Обезверен народ - слаба държава
Отново за въпроса "Какво да се прави?"
/ брой: 118
На Задушница обикновено спорим как по-бързо да стигнем до "Орландовци", защото все нещо се обърква със столичния градски транспорт в такива дни. Тази година вървим по "Каравелов" и разговаряме за същото на висок глас. Но погледите ни внезапно се спират върху възрастна прегърбена женица, която стои с протегната ръка на входа на кооперация отпреди войната.
Първата мисъл е "ама и тук ли", защото напоследък просяците из центъра на София са на всяка крачка и се притесняваме как да ги заобиколим, защото някак не може на всички да се помогне. Пък и често ни гризе мисълта, че може наистина и те да са менте. Но спретнатата дама, макар и болезнено притеснена, подава един лев в ръката си с молба "Нямам сили да ходя до гроба, купете си по бира и баничка за Бог да прости. Той заслужава, моля ви от сърце".
Ама как с един лев да купим бира и баничка? Споглеждаме се и обещаваме в един глас "няма проблем, кажете само името". "Няма значение, той знае, че няма да го забравя, но останах сама и без сили, чакам да отида при него."
Какво повече освен думите на класика "Боже, колко мъка има по този свят!", можем да добавим. Но нашият свят е България, колкото и да внушават напоследък, че сме космополити. А мъката на редовите българи не намалява, напротив, видно е вече и в София. Не се съобразява с медийни войни, хибридни "закачки" и позиции за "остров на стабилност" в един свят на "битки без правила". Мълчим, бързаме да загърбим и парцела, където са порутените тревясали гробове на участниците ни във войните за "каузата Македония", защото можем да се задушим от гнева в сърцата ни. После купуваме бира, пием за "Бог да прости" и едва не произнасяме на глас "България". Връщаме се пеша и сякаш не сме у дома. Всеки надпис е на английски, всяка стара "виенска" сграда из този емблематичен район на столицата ни е пред срутване, независимо от голямата буква "М", която гордо обозначава наличието на метро. По "Графа" си гледаме в краката, защото сме се убедили от личен опит, че е опасно за живота, ако не внимаваме. Поглеждаме към двамата Славейковци на площад "Славейков" и споделяме, че сигурно трябва да са доволни, че могат да ни гледат само от небето. Защото никак не сме убедени, че нашите деца и тези преди тях знаят за какво са живели, творили и са отстоявали като идеи тези колоси на нашата култура и борба.
Като гледаме как се бърка с мазни (може и от броене на финикийски знаци) ръце из историята и езика ни, няма как да вярваме в добронамереност и твърдения за "истината трябва да се знае". Коя истина? Нашата, отстоявана векове и вградена в темелите на държавата с вярата "Съединението прави силата", или чуждата, на която никак не й се нравят "тъмните балкански субекти"? Объркват им планове и стратегии, в които няма място за история и твърдения, че "граничим с български територии", защото мирогледът им стига до "въпрос на национална сигурност", която обхваща целия свят.
Няма място за "Южен поток", но че тръба от Баку например трябва да мине през опасни и несигурни територии или през Югоизточна Турция, където все още се водят битки, не се споменава в анализите на прозападните експерти у нас. За втечнения газ е ясно, няма мърдане. Каква е връзката със Задушница, старите софийски сгради, поголовното "поангличаване" по улиците ни и заведенията ни или "промяната на историята"? Ами процеси, които свиват "шагреновата кожа" на народа ни и не водят до нищо друго, освен да повярваме на изнасяните непрекъснато данни, че след 30-40 години едва ли не няма да ни има. Обезверен народ, слаба държава, живот ден за ден и хоп - предсказанията се сбъдват.
Няма нужда да се говори за геноцид. Изнизването на мислещите млади българи зад граница е само част от процеси, които всеки вижда, но не проумява защо няма съпротива. Участта на възрастната жена от "Каравелов" е само "черешката на тортата". Това ни се поднася, това се гледа, плюс турски сериали. Те поне знаят защо ги правят. В София дали знаем какво да се прави в такава ситуация? Крамоли, дебати, заплахи, закани и "всички са маскари"? Ако оцелеем, значи Господ наистина е българин. Дано.