Обама забуксува

Джесика Матюз*


Във Вашингтон времето и вниманието на високопоставените чиновници е погълнато от безкрайните измислени скандали, изтичания на информация (последни по време станаха разкритията на Едуард Сноудън) и отвличащи събития. В същото време никой не се опитва да изпревари надигащата се втора вълна на бюджетната криза и споровете за повишаването на тавана на федералния дълг.
В Съвета за национална сигурност се очаква смяна на ръководството и най-важните апаратни назначения, особено в Държавния департамент, още не са се състояли.
През януари слушахме много хубави отзиви за външнополитическия екип, състоящ се от опитни сенатори: самият Обама, държавният секретар Джон Кери, министърът на отбраната Чък Хейгъл, които благодарение на сходните си биографии и темпераменти трябва да се превърнат в истински единомишленици, но и тук не всичко е напълно ясно. Самият факт, че предпазливият привърженик на "реалната политика" и задкулисните действия Том Донилън беше сменен на поста съветник по националната сигурност от настроената за по-активни действия Сюзан Райс (тя е наричана "либерален ястреб"), е свидетелство за реални промени. По повечето въпроси тя ще има подкрепата на Саманта Пауър, която стана новият постоянен представител на САЩ в ООН.
Но най-важното обаче е начинът на действие на президента, за което не може да се съди по тези назначения. Кери и Хейгъл представляват едно направление, а Райс и Пауър - съвсем друго.
Кери явно не смята да губи и една минута напразно на политически пост, който най-вероятно ще бъде последен за него. Предишният държавен секретар Хилари Клинтън, концентрирала се върху участието в президентската надпревара, се стараеше да избегне острите въпроси, но Кери очевидно е готов да вложи в своята настояща работа целия си политически капитал, натрупан по време на дългата му кариера. След своето назначение той само за няколко месеца успя да посети 26 държави - и някои от тях многократно - хвърляйки се с главата напред в решаването на всички най-тежки проблеми, стоящи пред САЩ, даже този, който е свързан с отдавна буксуващото урегулиране на арабско-израелския конфликт. Кери явно вярва в своите способности да води "лична дипломация". Ако това продължи, малките търкания, които вече възникнаха между него и Белия дом, по-скоро ще се засилят.
Освен от личния фактор и процедурите, политиката се определя от събития, които не могат да бъдат контролирани. В бъдещите книги ще влязат както политиката на администрацията по отношение на бушуващата в Сирия гражданска война, така и действията на Вашингтон за разрешаване на кризата, свързана с иранската ядрена програма.
Обама почти две години - трябва да му отдадем заслуженото - се стреми да действа по отношение на Сирия с ясно разбиране на пътя към стабилно политическо разрешаване на конфликта. Но едновременно с това той прибягва до риторика, която замъглява провежданата от него политическа линия, противоречи на неговите действия и обърква тези, които не влизат в най-близкия кръг на президента, а може би и тези, които влизат в него.
Изявленията, че оставането на Башар Асад на поста президент е "неприемливо", а използването на химическо оръжие надхвърля границата на "червената линия" /макар броят на загиналите и пострадалите от обикновени оръжия да е далеч по-голям/, пораждат очаквания, които Обама не възнамерява да оправдае. Освен това през последните няколко седмици той само задълбочи неяснотите, давайки да се разбере, че САЩ ще доставят оръжие на сирийската опозиция, тъй като предлаганата им помощ явно не е достатъчна по обем, за да окаже стратегическо влияние на положението.
В същото време неочакваната победа на Хасан Роухани на президентските избори в Иран създаде възможност за положителен изход от противоборството между Техеран и Запада по ядрения въпрос. Роухани дълги години беше близък до висшия ръководител и най-малкото към днешна дата се ползва с неговото доверие. Той има и подкрепата на народа - обявявайки се по време на своята предизборна кампания за преговори по иранската ядрена програма, Роухани удържа убедителна победа в надпреварата с петимата си съперници /над половината от избирателите дадоха гласовете си за него/.
Освен това Роухани е прагматик. Той превъзходно владее английски и тъй като по-рано беше главен ирански преговарящ по ядрения въпрос, е запознат с всички негови технически нюанси. На него ще му се наложи да се сблъска с острото противодействие на стражите на ислямската революция и най-вероятно с най-висшия ръководител, но именно с фигурата на Роухани е свързана реалната възможност да се избегне войната.
За да се възползва от тази възможност, президентът Обама трябва да сложи край на колебанията в собствената си администрация относно това може ли приемливо споразумение да предвижда правото на иранците на обогатяване на уран. Без такова право просто не е възможно никакво споразумение. Тези, които все още мислят другояче, фактически се обявяват за война или за превръщане на Иран в ядрена държава. Даже при това условие успехът на преговорите на е гарантиран, но то е необходима предпоставка за всеки сериозен опит да се достигне до споразумение.
В крайна сметка най-трудно ще бъде да се убеди Конгресът, че ефективността на санкциите се осигурява от готовността те не само да бъдат въвеждани, но и отменяни.
Ако Обама се надява на подкрепата на своите сънародници и международната общност по Сирия и Иран, той не трябва да се бави да осветли своята позиция по тези два въпроса, и най-важното, да я доведе до всички, излагайки съответните доводи. В противен случай той ще бъде подтикван именно към такива действия, които се стреми да избегне.

-------------

*Джесика Матюз е президент на Фондация "Карнеги за международен мир", Вашингтон. Статията й е публикувана във "Ведомости".