Някои още търсят етнически малцинства там, където ги няма

Милко Бояджиев,
Сдружение "Хелзинкски наблюдател - България"


Още от учредяването на ООН (1945 г.) и приемането от Общото събрание на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.) претенциите за нормативно уреждане в отделните национални държави на малцинствен статут за определени групи от населението по общностно разделящи признаци, като раса, народност, език, религия, бяха превърнати в значим стратегически проблем на международните отношения. На такава основа, приемайки по презумпция съществуването на различия между човешките индивиди, едни държави провеждат политика за юридическо утвърждаване и в защита на малцинствените права на откъснати и живеещи в политическите граници на друга държава свои сънародници. Други държави се стремят да наложат признаване на малцинствен статут за определени групи като ефикасен инструмент за нарушаване суверенитета, териториалната цялост и разбиване националното единство, използвайки го за намеса във вътрешните работи на съседни страни и най-вече като основание за териториални претенции.
При невъзможността за постигане на приемливо за всички становище по тези взаимно изключващи се стремежи, Съветът на Европа прие на 9.10.1993 г. на съвещание на ОССЕ във Виена един прагматичен подход с решението за изработване на Рамкова конвенция за защита на лицата, принадлежащи към национални малцинства. При това не са допуснати никакви заместващи понятието "национално малцинство" определения, като етнически, религиозни или други "малцинства", общности, групи и т.н.

Два принципа за признаване на малцинство

В основата на приетата на същото съвещание Виенска декларация е залегнало изискване за признаване статут на национално малцинство само при наличието на две принципни положения. Едното се отнася до обстоятелството, че то е образувано вследствие на историческите превратности, т.е. насилствено присъединяване на чужди територии ведно с тяхното коренно население към друга държава. Второто е, че признаването на наличие на статут на национално малцинство е изключителен прерогатив на национален суверенитет. В тази връзка е постановено разпоредбите на РКЗНМ да бъдат претворени като част от вътрешното право посредством националното законодателство на ратифициралите я държави.
Някои държави се присъединиха към Рамковата конвенция в знак на принципна подкрепа и/или за защита на сънародниците си в чужбина (България). Други посочиха поименно общностните групи и основанията си за предоставяне статут на национално малцинство в своите граници. Трети - отказаха категорично да я ратифицират, като декларираха, че не признават наличие на малцинства на своята територия (Турция). Провеждащите непримиримо тази едностранчива политика държави, превърнаха проблема с неговата стратегическа същност в дълбок разлом по отношение решаването по принцип на проблема с националните малцинства, както и относно въпроса за малцинствата изобщо.
Известно е, че след Освобождението от турско робство (1878 г.) от България на пет пъти са откъсвани изконни български земи заедно с коренното им население и присъединени към чужди държави. Известно е също, че на Балканите османо-турска колонизация е била невъзможна по демографски причини, а т.нар. "етнически турци", помаци, читаци и лица с туркоезични прякори са българи по народност, потомци на насилствено ислямизирани и потурчени през вековете наши сънародници. Бидейки български граждани, те следва да бъдат третирани като българи по националност и никоя друга държава - включително Турция,

не може да говори от тяхно име

Освен ако умишлено иска да се меси във вътрешните работи на България. Както се посочва в изследването на посланик Иван Гарвалов "Отношенията между България и Турция в ООН и ОССЕ в периода 1984-1989 г.", при подписването през 1989 г. на Рамковата конвенция, българската делегация е направила официално изричната уговорка, че "В България никога не е имало и няма турско национално малцинство"! А със Закона за ратификация на РКЗНМ (26.02.2005 г.) Народното събрание прие Придружаваща декларация, в която се подчертава обстоятелството, че: "Ратификацията в никакъв случай не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност" и се изтъква (сгл. чл.21) важността на основните принципи на международното право.
Крайно уместно в случая е да се уважават препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа 1492/2001 и 1623/2003, в които ратифицирането на РКЗНМ се определя като абсолютно необходима предпоставка за равнопоставено сътрудничество в общността на европейските нации! Следва още да се добави оповестеният през 1994 г. от Комитета на ООН по правата на човека Общ коментар 26/50, с който изрично се отхвърлят всякакви интерпретации и стремежи от страна на някои етнически и религиозни групи за предоставяне на нелегитимното право на отцепване.
Българските представители в структурите и форумите на ООН и ОССЕ последователно и коректно са проявявали стремеж за взаимно разбирателство при отстояване интересите на страната и стриктното съблюдаване изискванията на международното конвенционално и обичайно право. Това е от особена важност при преднамерено създаваните конфликтни ситуации, породени от агресивното и некоректно поведение на турската страна и нейните натовски съюзници във форумите на тези две организации през периода на Студената война - от времето на терористичните актове на 30.08.1984 г. в Пловднив, Сливен и след това провокирали твърди ответни мерки на властите. Сред тези мерки са и смяната на имената на българските мюсюлмани (т.нар."възродителен процес" 24.12.1984 - май 1985 г.) и предизвиканото от турската държава масово изселване през 1989 г. През този период в нито един документ на ООН не е залегнало критично отношение към България по изложените във фактологическото изследване въпроси.
 Особена значимост при съществуващите по това време и впоследствие обстоятелства има фактът, че вследствие обвързаността на нашата държава с разпоредбите на РКЗНМ, България се намира в неравнопоставено, т.е. дискриминирано положение в отношенията си с другите държави членки, които не са я ратифицирали. Това означава, както е споменато във фактологическото изследване, че българската страна може винаги да бъде подлагана на несправедливи критики и поставяна в крайно неизгодно положение, особено по време на периодичните разисквания в органите на ООН и ОССЕ.
Същевременно страни, като Турция например, са недосегаеми за своето агресивно и арогантно отношение по въпросите за правата на ислямизирани и потурчени български граждани, каквото често е проявявано на множество форуми, конференции и срещи. Такъв фрапантен пример е изразеното на Конференцията по човешките измерения на ОССЕ (Париж май-юни 1989 г.) искане България "да спре геноцида на турците (!), да им се възстановят не само индивидуалните, но и недопустимите от международното право колективни общностни права. Също така те да бъдат признати официално за "национално малцинство", да се признае езикът, той да се изучава в училищата и на него да се преподава.

Най-остро е осъждана политиката

за смяна на имената на българите-мохамедани и след това на българските мюсюлмани, каквато политика по закон е провеждана в самата Турция.
При последователно отстояваните мотиви, отговарящи изцяло на международните правни стандарти, българската страна бе оставена без подкрепата на съюзниците си сама, за разлика от активната поддръжка на натовския блок и дори по противоречащите на общоприетите норми нестихващи турски аспирации. Сега това обстоятелство гузно се обяснява с провежданата от Михаил Горбачов  политика за разпадане на Съветския съюз и на всички европейски социалистически държави.
Като важни аргументи в защита на българската теза могат да се посочат множество факти.    
В декларация на правителството на Турция на 95-та сесия на Комитета на министрите на Съвета на Европа (10.11.1994 г.) се изтъква, че "по исторически и културни причини терминът "малцинство" не се използва в Турция, освен за означаване на немюсюлманските общности. Останалото население представлява мнозинство без разлика от етническо,  езиково или религиозно естество."
Според чл. 42(9) на турския Наказателен кодекс "никакъв език, освен турският, не може да се преподава на турски граждани в учебните заведения".
Чл. 66 (1) от същия кодекс постановява, че всеки, който е свързан чрез гражданство с турската държава, е турчин" (по народност). Така по действащия и понастоящем законов  ред на насилствена асимилация са подложени всички лица с различен на турския етнически произход - кюрди, сирийци, българи.
 Чл. 142 на кодекса предвижда до 3 години затвор за извършване на пропаганда, която има за цел отслабване на националните чувства. За всяка дейност, насочена към  национален сепаратизъм, е предвидено смъртно наказание.
Законът за политическите партии от 1983 г. отразява разпоредбите на чл.чл. 52, 53 и 54 от Конституцията на Република Турция по начин, който забранява политическите партии да твърдят, че в Република Турция има малцинства по национален, расов или езиков признак...
Впечатлява изискването на Закона за фамилните имена (2.01.1935 г.), съпровождан с Регламент за фамилните имена № 1720 и Инструкции за фамилните имена, с които се налагат ограничения при избиране на фамилно име... Приелите по разни причини турско гражданство лица са задължени да приемат нови турски фамилни имена!
Посочените примери доказват незачитането на всякакви правни и морални норми през периода 1984-1989 г., а и след това от турските държавници и техните съюзници спрямо България.

И още една провокация...

Сегашният президент на Турция Ердоган заяви на 8.12.2012 г. в някога населения от българи източнотракийски град Кешан: "Когато говорим за Тракия в границите на Турция, това означава както Одрин, Тeкирдаг, Къркларели и, разбира се, Истанбул, така и Комотини, Солун, а също Кърджали и Делиормана в Булгаристан, дори земите до Скопие и Босна". Защо в град Кешан ли? Отговорът се намира в Доклада на Карнегиевата комисия (1914 г.) стр. 130: "...когато турската армия среща българи, събитията бледнеят в сравнение с това, което се е случило в Булгаркьой, отстоящо на няколко километра от Кешан." А тази провокация не бива нито да се пренебрегва, нито забравя!
Остава енигма как нашите управници на прехода отговарят според присъщата си природа на хамлетовската дилема: дали е по-благородно да се спотайват и примиряват с камшиците и стрелите на побеснялата съдба или с достойнство и твърдост да й се противопоставят.