Някога в едно "делиорманско село"

Ганчо Ганчев

Жителите на едно "делиорманско" село в Североизточна България, обградено с гъста дъбова гора, преди войната работеха и живееха сравнително тихо и спокойно. Къщите им, покрити със слама и тук-там някоя с керемиди, изградени с кирпич или дърво. Оградите им бяха  от плет с храсти и драка. Имаше много деца, които играеха по прашните улици с ръчно направени колички от тикви и кратуни, а някой от тях имаха и гърмящи играчки, които много често се чуваха на мегдана. По-възрастните хора съветваха децата да не гърмят, защото хората са изплашени и често  повтаряха "на народа огън му гори на главата,  а
 
децата си играят на война,

това не е на добро".
В селото имаше много пришълци от Тракия, Добруджа, Радомирско и от други села, които закупили имоти от изселниците в Турция през тридесетте години на миналия век. Селото е безводно, имаше прекарани външни чешми с корита за животните. Колоритът на селото бяха така наречените малки водоеми "гьолове", които събираха дъждовна вода и се използваха за напой на животни. През лятото децата се къпеха, през зимата ползваха леда за пързалки. Най-добре се чустваха през лятото биволите, които не излизаха от водата и калта по цели часове. По този начин хора и животни съжителстваха заедно в мир и спокойствие. Това спокойствие приличаше на бутилка под налягане, която при определени условия може да избухне.
През ваканциите, по Великден и Нова година се завръщаха гимназистите от градовете, които не стояха мирни - организираха вечеринки, театрални постановки, рецитали и други културни мероприятия за стари и млади. В селото живееха и няколко арменски семейства, които бяха на уважение и почит сред селяните, защото внасяха разнообразие  с техните занаяти  и култура.
Колю току-що се беше сгодил, когато

дойде новината, че ще отива войник

Дълго очакваше повиквателната, а тя все не пристигаше. Всеки ден със стадото си сутрин рано потегляше към близката гора, обрасла с глог и дъб, с богата паша за овце и едър добитък. Когато доближава известната местност Кувълнъка, овцете се отправят към единствения "гьол", пълен с бистра дъждовна вода, където обикновено отиваха на водопой. Двете овчарски кучета следват стопанина си и от време на време подушват нечия следа, като се вмъкват в храсталаците със силен лай. Този път кучетата изведнъж се спират пред един дъб близо до пътеката, заемат поза на изчакване и леко приятелски потупват с опашка. Колю разбира от поведението на "Мечо", по-възрастното куче, че пред тях има човек. Той се забързва и действително пред него застава Дончо, познат от селото. Поздравяват се и поприказват за това-онова, но разговорът като че ли трудно върви. Дончо е по-млад, ученик в последните класове на гимназията в близкия град и по-рядко са се виждали в селото, затова не са били много близки. От храсталаците излизат още двама души, при което Колю вече се притеснил и разговорът спира, докато Дончо набира кураж и в прав текст му казва "Слушай, приятелю, ние сме нелегални, сигурно вече разбра, затова опичай си акъла". Единият от тях е почти бос, а времето доста студено и тук-там се забелязва все още неразтопен сняг. Без да се колебае, овчарът бързо събува  навоите и вървите, прави ги на четири и подава единият чифт на босото момче, което започва да се обува. След това Колю вади от овчарската кожена торба каквато храна имал и я подава на селския си. Тогава Дончо се обръща приятелски към него: "Бати Колю, няма да се обиждаш, но има една подробност при такива срещи". Дончо изважда един пистолет и една кама, кръстосва ги и му казва: "Повтаряй след мен". Прибледнял човекът, едва повтарял думите, които дори не запомнил, но накрая силно извикал: "Заклех се"!. Двамата се прегърнали и се разделили с думите за добра среща, здраве и успехи в живота и борбата. Тримата бързо се отдалечили в храсталаците с вдигнати и стиснати юмруци в знак за победи. Нямало е време за дълги разговори. Стопанинът на овцете и кучетата бързо на бегом догонил стадото. "Гората закрилница върши работа, но дано да имаме късмет някой случайно да не ни е забелязъл" - тихо си шепнели тримата отдалечаващи се от пътеката нелегални - премръзнали младежи, тръгнали да търсят правда.