08 Април 2020сряда12:04 ч.

ново:

#ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО #ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО

Книгата

Новият роман на Антон Дончев "Сянката на Александър Велики"- надникване в отвъдното

/ брой: 154

автор:Константин Еленков

visibility 1930

1.

"...Ти очакваш да кажа, че всяка действителност е привидна."
("Сянката на Ал. Велики"*)

С възрастта той потъва  все по-дълбоко и по-академично във времена предкласични и антични. След "Сказание за времето на Самуил", "Странният рицар на Свещената книга", "Трите живота на Кракра" сега сънищата на писателя го отвеждат при  Лизимах - дясната ръка, "сянката" на Великия Александър.
Неслучайно романът "тръгва" от гробница - според християнския канон място "злачно и покойно". Но според нашия автор и място за размисъл и самооценка; А още - за съхранение:

"Като слушах Франческо от Асизи, разбрах и повярвах, че има трета сила - на съхранението. Нямаше само творци и рушители - имаше и пазители. Ние, богомилите, в нашата борба срещу силите на разрушението, неусетно бяхме забравили да пазим. Трябваше да запазим Сътворението, Творенията божии, както ги бранеше Франческо от Асизи. Повярвах, че видимият свят не е само дяволско дело. И станах францисканец."

В същото време не можем да кажем, че се отдалечава от съвремието. Напротив, в един момент - а това е било през целия му живот! - акад. Антон Дончев се оказва по-актуален и съвременен от нас; може би тайната на тази жизненост и неизменна актуалност е респектът към словото и живота на светите отци: той има за пример и духовен патрон Св. Климент Охридски. Оня, чрез когото според Теофилакт Български "цялата Българска църква (а чрез нея и българският народ!) позна Бога!"
Но нали неговият духовен патрон, преподобният Антоний, поучава какво - необходимо е:

 "да знаем и винаги да помним великото Божие домостроителство: че Бог-Слово заради нас се уподоби на нас във всичко, с изключение на греха. Да помним това и да се стремим усърдно истински да се освободим от нашите грехове с Божия помощ." (Преподобни Антоний Велики)

2.  

"Защо ми водиш това стадо от сенки?
Този облак от души?"
(Жрицата към Лизимах)

Прочее сянката тук, както подсказва и заглавието, е особен знак, смислова носеща конструкция.

"Пиша със собствената си ръка - аз, Лизимах, Агатоклов син, наследник на Александър Велики. Нарекоха ме Сянката на Александър...
(...)
... Пиша затворен в гробница.
Не зная къде е гробницата. Не зная къде е мечът ми.
(...)
Липсва ми - повече от меча, "Илиадата". Подари ми я моята баба от бащина страна, Борея. Писана на папирус, не на свитъци, но подредено на листи, като книга. На младини я научих от край до край, песен по песен, ред по ред. Подарих я на Александър, а той спеше с нея до последната си нощ."

Сега, и в предишните романи на академика фантазното е на почит. Това особено се откроява в главите "Смъртта на бялото зло", "Царството на Персефона и на мъртвите" "Арсеное", "Илиадата" се завръща", "Гедрозия" и "Краят на Гедрозия".
Но ето част от "Разговорът с Арсеное":

"Тя каза:
- Знаех, че ще дойдеш с "Илиадата".(...)
Тънките нишки на съдбата оплитаха ръцете.
Те наистина ли можеха да разказват за това, което се случваше зад стените на гробницата?"

Сенките от гробницата! Не са ли това сенките от Платоновата пещера ?

***

В търсене на Бога - това според мен е един възможен надслов на тази книга. И не само защото героите търсят Бога, разговарят с богове и жрици, но защото това са основните знаци и значения в книгата:
" И ти, която говориш, че боговете много-много не се месят на хората, а ги оставят сами да се справят, ти - жрицата на Бендида - срещаш човек, чийто път като че ли е начертан от боговете.
Тя каза:
- Когато говорим за помощта на боговете, ние винаги си представяме, че ние сме богът, който помага. И да не искаме, ние мислим като че ли човек помага на човека. Преживяла съм връзките със същества, които не зная как да нарека. Едно такова същество едновременно се свързва и общува с десет, с хиляди, може би с милиони души. Не можем да го разберем. Но аз го почувствах.
(....)
Усещах - всъщност го усещаше съществото - усетих възторг и радост."

3.
Вариации и профанации на тема историография

В "Сянката на Александър Велики", а и преди това, писателят Антон Дончев открито и недвусмислено заявява религиозната си определеност и мислене, вярата си в Единия Бог. Независимо от увлечението по богомили, катари и кабири. Тайно завижда на Франческо от Асизи заради това, че католиците, пренебрегвайки догми и канони, са го канонизирали за светец. (Сравнението е с нашите богомили!)
И той, като Блез Паскал може да каже: вярвам, колкото един бретански селянин и съм щастлив. А какво би било да имам вярата на бретанската селянка?  Макар да разговаря с жреци и сенките на мъртвите (Платон) той не се убоява все по-открито, в дискурса, а не в подтекста нито имплицитно-дискретно да разкрива душата си християнска:

"Великият Александър казваше, че в светлината на всяка човешка душа има божия искра. Черният Александър, наречен Деметрий, искаше да накара всеки човек да се почувства и да признае, че е изчадие на демните..." все в тоя ред върви характеристиката на Деметрий (предварително наречен черният Александър):

"Той носеше съблазън и падение за всички. Беше зъл, той се радваше на човешката развала..."

Така може да говори само човек с вътрешната потребност и убеденост на ортодоксалния християнин, на човека, който може с пълна увереност да каже:
"Не знаем на чие име е било светилището, но както и да са наричали този Бог, той е бил Единственият, Единият."

И още:
- Има само един бог. Той е създал нашия свят, за да живеем ние, хората, и всички същества на земята. Както вече ти казах - море за рибите. С наш простор и наше време. Той е извън нашия простор и нашето време.
Но още:

"...Той (Александър) носеше македонска наметка, персийски тесни гащи и египетски рогове в косите си. Но той не искаше народите само да се оставят да ги води, той искаше да вървят не зад него, а до него, всеки да застане до Александър. Той видя, че всяка завладяна земя има свои богове и разбра, че всъщност съществува само един Бог с много имена. И разбра, че Бог е дал на всеки човек частица от себе си, както бащата дава на децата си началото на живота."

Предугаждам едно обвинение към автора относно тая "волност" - да ни представи по този начин Александър, човек от Ония времена, па макар и с думите на жрицата:
Антон Дончев ни прави свидетели на образи и сцени каквито е трудно да видим на трезво и наяве.
...Още Платон твърди, че в нематериалните, абстрактни (но съществени) форми (или идеи), а не в материалния свят на промени (познат ни чрез сетивата) се съдържа най-високият и най-фундаменталният вид реалност.
Този вид реалност е на почит в романа на Антон Дончев. Той е изцяло в поетиката и дори в техниката на писането му... При това - детайлите и цветното описание на всичко е удивително!
Заглавията и порядъкът на главите напомнят някогашните приключенски книги и книгите на фантасти като Жул Верн и Майн Рид: "Александър спасява Лизимах", "Лизимах спира Александър" "Калистен и лъвът", "Сляпата жрица", "Кабирите и златото" ...Предполагам не за да привлече най-младата читающа публика, която не слиза от компютрите, но и заради собственото детство и природа. За да стигне до "Изповед на монаха Антоний". Така конструирана, книгата, може да удовлетвори и най-претенциозния читател. Е, малко ще го затрудни плетеницата от имена, родове и събития,  но щом стане дума за Калиакра, за Понтийското евангелие или за тракийското светилище, неговият ориентир, сърцето, веднага ще трепне в ще изясни посоката:

***
Това е книга за всякакъв род читатели. Тя може да се чете и от по-претенциозна публика, от философски настроени читатели, и от педанти, взиращи се в текста, но с уговорката - да не търсят там единствено историческата правда...

4.

Но ето го финалът, който не мога да не цитирам изцяло. Защото, мисля, там е Съкровището, което писателят цял живот търси:

"...И тъй - записките на цар Лизимах, хиляда и петстотин години след като са написани, слизат като семе към сърцето на земята, за да чакат своето възкресение
(...)
- Брате Александър и брате Лизимах, вие кои сте?
Месии ли сте?
Чувам глас. Той ми отговаря. Изповядва:
- Не сме ние месии.
Питам ги:
- Кои сте? Пророци ли сте?
Гласът отговаря:
- Не сме.
Събирам сили и настоявам:
- Кои сте? Чакаме. Какво ще кажете за себе си?
Гласът отговори. И рече:
- Аз съм гласът на орача, който вика в пустинята, докато крачи в браздите на разораната целина. Аз викам: "Прави правете пътя на Господа! И зная - няма да дочакам сеяча".
- Царю Александре, царю Лизимах! Сега над разораната от вас пустиня се простира Царството Божие".

Но защо "Сянката"? Къде остава Великият Александър? На този и други интересни въпроси читателят ще търси и, дай Боже, да открие отговора, като прочете тази иначе "лека" за четене книга.
Тя започва - както "Записки от подземието" на Достоевски и завършва,  както "Легенда за Сибин" и "Антихист" на Емилиян Станев.
...Дали пък не му е подшушната от Бога? Нали:
 
"Той (поетът) не постъпва според познати принципи, а според чувства и Божии внушения."(Фридрих Шилер)

Пак според Шилер:
"Наивността в начина на мислене не е свойство на покварените хора...Тя се появява в света на поетите като идея или предмет."

В нашия случай наивността е и природа, и предмет.



*Антон Дончев, "Сянката на Александър Велики"
Издателство "Захарий Стоянов", София, 2016.

Борисов нареди смяна на ръководството на ББР

автор:Дума

visibility 275

16 нови случаи на коронавирус

автор:Дума

visibility 131

Президентът: Сити решават, а много българи са гладни

автор:Дума

visibility 360

/ брой: 67

Борис Джонсън е в добро състояние

автор:Дума

visibility 183

В Европа ще смекчават мерките срещу заразата

автор:Дума

visibility 204

/ брой: 67

Тръмп подписа указ за усвояването на Луната

автор:Дума

visibility 199

/ брой: 67

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ