Нови стихове от Валери Станков

Валери СТАНКОВ е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Завършва руска филология в Шуменския университет "Епископ К. Преславски". Работил е като учител, спасител по плажовете, културтрегер, шофьор на такси, моряк, нощен пазач в частна детективска агенция, редактор и гл. редактор в литературния алманах "Простори", телевизионен репортер в програма "Море" на РТВЦ - Варна, журналист във в. "Черноморие", криминален репортер във в. "Черно море", директор на Театър на поезията - Варна. След 10 ноември е директор на издателствата "Галактика" и "Черноризец Храбър", "Книгата" - Варна. Автор е на повече от 20 книги с поезия, белетристика и публицистика. Най-новите от тях "Дърво за бесене на поет" (2012), "Делникът на един безделник" (2013), "Рецитал със стиснато гърло" (2014) и др.
Носител е на национални и регионални литературни награди, между които Наградата на СБП за публицистика, Националната награда "Гео Милев", Националната награда "Дамян П. Дамянов" и др.
Предлагаме на читателите най-новите стихове на поета, изпратени специално за ПЕГАС.



Четене на Артюр Рембо

... тъй както котето в панера
се кротва тихо на кълбо,
а ти прелистваш - не от вчера,
край него томче на Рембо,
и стине тъпата ти пица,
не втасват снощните катми,
и - дим от твоята лулица -
животът ти се издими,
а в мозъка ти адски стършел
забива жило - и жужи,
четеш - и сякаш няма свършек
илюзията, че си жив,
защо не ти го каза мама -
мълча ти с всички мъдреци,
че бил си зрителна измама
във свят, създаден за слепци,
че някой ден и ти ще стигнеш
там, откъдето си дошъл -
във безначалната енигма
ще хлътнеш - сам и грохнал вълк,
пияни кораби блуждаят
към обетовани земи
и върху тебе - от безкрая
бездънна тишина ръми,
и мърка котето в панера -
разплело не едно кълбо...

А твоето мишле в килера
изяде томчето с Рембо.


 
Прокълнати поезии

... защо не пях на своите деца
добрия хит за зайченцето бяло,
защо ги храних с пържени яйца
и чаках да растат на дух и тяло,
защо веднъж поне на риболов
не ги качих на старата си лодка,
растяха те край дървен философ,
чиято лудост беше много кротка,
защо не ги заведох на море
или поне на Кулата във Видин,
сега си отмъщават те добре! -
дори не искат вече да се видим,
защо жена ми - тиха и добра,
превърна се в убийствена тигрица,
животе мой, и как да разбера
кое ти беше смешното на вица,
аз вече теглих сетната черта
на всички свои пирови трапези...

Деца, простете своя луд баща?
И не пишете, моля ви, поезии!
 


И нека по вода да ти върви

Запомних двата сандвича с извара,
ръката ти - по моята брада,
чешмичката на варненската гара,
която ни опръска със вода,
и роклицата твоя как прилепна, 
прозирна! - върху бялата ти гръд,
от Нищото дошла, вихрулка степна! -
без теб съм просто мъж на кръстопът,

все тъй те гледах - влюбен като пубер,
и после те целунах изведнъж,
из мене Лист, Вивалди, Григ и Шуберт
извиха вихрулици летен дъжд,
а твоят смях - макар и нелогичен,
отново в мене птиците взриви...
какво пък? - хайде, тръгвай си, момиче! -
и нека по вода да ти върви.


 
Обичай ме

... и няма никой тук да разбере
кога от този свят ще си отида -
тъй песъчинка в тихото море
поглъща я в безмълвията мида,
тъй прилепчето в тъмни пещери
избира най-дълбоките галерии,
додето преброиш и ти до три,
ще ми забравиш името - Валерий,

така изчезва старият молец,
дълбоко вдъхнал дъх на лавандула,
в изчезването, мила, аз съм спец! -
за нула време се превръщам в нула,
ще съм дъждец през кривия улук
и реактивен звук - зловещо кратък,
след който даже сянката ни тук
ще бъде само слънчев отпечатък.

Обичай ме? - не виждам смисъл друг.
И Бог дано ни води по-нататък!

 
Дъждовни тайнописи

Когато с теб пресякохме Балкана
и ширна се пред нас полето с ръж,
ти беше някак странно запъхтяна,
но духна вятър и запраска дъжд,

полите ти се вихреха на дипли
и падаха на сипеи под мен,
и мислите ми - орда светли дрипли,
на щурм те взеха в нежния си плен,

и аз ти казах стихчето за Джени
и те целунах - ей така, за кеф! -
и в мен неозаптимите елени
нададоха правечния си рев,

китайското чадърче ми се счупи
и аз те скрих в едно чашле на мак,
а облаците идеха - на групи,
съветски групи във товарен влак,

тогава ти косите си разплете
и, стори ми се, че ми каза: - Да! -
откъснах най-красивото ти цвете
и го закичих в своята брада,

тъй си отиде цялата неделя -
валя, валя - и, май, се наваля...
И туфи мокра ръж за теб ще стеля
дори и там - из Райските поля!

 
Аз искам да те помня все така

Калоферският влак пристигна рано.
Завари ме със бирата в ръка.
И аз ти казах стих от Дебелянов -
аз искам да те помня все така.

И ще те помня - тъй неотразима! -
с летящото в очите ти небе.
Добрият стар Вълшебник от килима
извади те от своето бомбе.

Стрелочникът дори ми каза: - Браво,
ти си енциклопедия бре, ей!
Така живея - с болката отляво,
разкъсан между "Сбогом!" и "Здравей!"

Билет до Варна няма да ми искат -
към тебе гратис моят ден снове.
Така жестоко свирна машинистът,
че ми разцепи куфара на две.

Две птици между севера и юга,
едва ли ще гнездим отново тук -
ти утре ще се правиш на съпруга,
аз утре ще се правя на съпруг.

Не ти написах стихче на коляно,
помни ме как ти махнах със ръка,
и с онзи светъл вик на Дебелянов -
аз искам да те помня все така!
 

Момичето, с което бях във рая


От старите черешови градини
с по две черешки бели зад ухо
момичето с очи ужасно сини
дойде при мен - и казах си:
- Охо-о!

Нима на мене Господ ми я прати?
Не съм бил нивга късметлия мъж -
копах лозя, садил съм лук, домати,
не съм садил череша
ни веднъж.

А тя пред мен косите си заметна
със онзи тъй прекрасен, древен жест,
че нейните черешки - давам клетва! -
от четири - ми се сториха шест.

Изядох ги -
със всичките костилки!
Наместо бира, сетне пих вода.
Вратлето й ухаеше на билки
под моята разчорлена брада.

Каквото стана после, ще си трая.
Дори и Господ каза си: - Охо-о!
Момичето, с което бях във Рая -
с по две черешки бели
на ухо.



Прозорецът на Влада

Мъжът до теб нехае, че е пролет -
отдавна безвъзвратно одъртя.
Не те сънува вече - птица в полет.
Не ти бере в дъбравите цветя.

А аз оскубах тръните на рида -
и свих ги на такъв бодлив букет,
че някой ден - когато си отида,
да имаш трънен спомен за Поет.

Мъжът до теб из нощите не стене.
Самичък спи в семейното легло.
Ако прилича мъничко на мене,
го почерпи със чаша-две мерло...

Понеже го е страх от левкемия,
гастрит, простата, язва и перде,
не се налива с жълтата ракия -
и пие бира от немай-къде.

А аз за теб в пустините на Гея
безхлебен и бездомен бих живял.
Навярно някой ден ще полудея
от взиране в прозореца ти бял.

А сетне?... Много просто - ще си ида,
тъй както бях в живота ти дошъл -
вълк единак, проточил вой на рида
към месеца - и от болник по-жълт.

И ще те гледам - не Жена, икона! -
с разтърсвано от ужас тих сърце.
И ще мълча - един заточен Йона -
в белтъка на Вселенското яйце.