Поезия
Нови стихове от Трендафил Василев
/ брой: 64
Трендафил ВАСИЛЕВ е роден на 1 март 1940 г. в с. Момино, Хасковско. Завършил е гимназия в Димитровград, военно училище в Шумен, Военна академия "Г. С. Раковски", СУ "Св. Климент Охридски", специалност журналистика. Работил е като командир в армията, журналист във военния печат. Бил е главен редактор и началник на Военно издателство, управител на ИК "Иван Вазов", директор на издателство "Български писател". През 2000 г. създава издателство "Българска книжница", на което е управител. Член е на СБП и на СБЖ.
Автор е на девет поетични книги. Негови стихове са преведени на руски, английски, френски, полски, сръбски и гръцки език. Носител е на Националната литературна награда "Изворът на Белоногата" (2005), на литературната награда "Александър Паскалев" (2010) за цялостно творчество.
Война
Войниците застанаха пред селото,
от Драва тръгнали по-малко със един...
Ридае майката, очите й са ослепели
от мъката по първородния си син.
Мълчаха кларинетите. Курбаните угасваха.
Децата търсеха ръцете на големите.
Дошла при нас войната - черна и всевластна -
захлупила ни беше с тежкия си шлем.
Остана селото без дъх, замираше сърцето му,
след миг то щеше сякаш да умре от скръб...
А своите доячи чакаха овцете,
жълтееха житата, сънуваха те сърп.
Изправи се над всички майката тогава,
войниците целуна, сълзите си изтри
и тръгна тихо, бавно пита да раздава,
омесена от нейните ръце добри.
Завиха кларинетите. Децата се разтичаха.
Във кръг се завъртя безмълвен хоровод.
Гласът на селото препусна над пшениците
и болката превърна в залък за живот.
Миграция
Но има нещо недоразказано:
калта под ноктите.
С нея сме живи!
Борислав Геронтиев
В нощта, в тъмнилото търкаме гръб о земята...
Но утрото грейва, небето отваря вратата
и ни кани да тръгнем по пътища бели и сини,
да видим как цъфват небесните райски градини.
И никой не пита докъде ще го вдигнат крилата -
той тръгва, дори на гръб да го носи летящото ято.
Докато слушаме как се търкаля гръм по небето,
загубваме слух за гласа на треви и дървета.
Опънали пъпната връв, далече от земната нива,
калта ни под ноктите ден подир ден се измива...
Но на вечеря се връщаме, земния пай да си грабнем -
една дълга и пълна дъвчаща редица пред хляба.
Светло
На майка ми Ванка Талева
Тъй често идват нощите
непосилни,
непреклонни...
И кръстосан от тревога,
домът ти, майко, как осъмва...
Но ти не спиш,
не свиваш крак,
злите духове прогонваш.
И няма миг,
във който до тебе да е
безответно, тъмно.
И сетен дъх опазила,
през скали и пропасти
на пътека стръмна, тъмна,
в очите си пренасяш
два пламъка от залеза
и с тях запалваш утрото...
И жив, и цял,
домът ти съмва.
Амнезия
Какво се случва с теб, Човеко Божи!
Накъде си се запътил,
в друга земна твар ли ти ще се превръщаш,
та предизвикваш и тревожиш
Всемогъщия.
Той създал те е по своя воля.
Отмерил ти е
хапка, глътка,
хватка, стъпка,
рамо,
ръст...
И е сложил кръст!
Не забравяй,
че в него хляба е,
в него е и ножа.
И дръзнеш ли
да излезеш ти от свойта кожа,
удря те през пръстите...
С ръка, ударена през пръстите,
изписал си житейска мъдрост -
томове библейски книги.
Чети ги...
Спасение
Пленително е в твоята градина...
Преливат в нея всички земни цветове -
от кълн до плод,
година след година,
от твоя тих, неразгадан живот.
Изписана си ти
в тревите и в пътеките
от босоногите ти стъпки.
Усмихват се на слънцето
И дишат леко
спасените от тебе пъпки.
А стъпки на кого до теб сега ще спрат?
И кой ранената ти грижа ще спаси?
Но ти вървиш, вървиш по своя път,
кръстосваш ти градината красиво.
И пак от нещо свое,
отгледано от тебе -
от корен, лист, от цвят и семе,
отпиваш капките целебни,
намираш своето спасение.