Нови стихове от Недялко Йорданов

Безсъние

Дай да опитаме пак да заспим.

Знай, че сънят ти е необходим.

Точно във 3 някой пак те събужда.

Хайде заспивай, глупак... Имаш нужда.

Знам, имам нужда... Какво като знам?

А пък съм глътнал и диазепам...

Само, че няма от него файда.

Пак ще будуваш, старче?.. Май да!

Никое време...Стоим... Щем не щем...

И ни се нижат проблем след проблем...

Примерно ... Тази случка проклета

с тъпата статия в шейсет и девета.

Против пиесата... И я свалиха.

Мила ми беше... Но я убиха.

Сякаш е вчера... Сякаш е днеска...

Стига, де... Някаква там си пиеска.

Не, тъй не може ... 4 стана...

Ама напира отдавнашна рана.

Мама във черно... Ужасните драми...

Кал върху светлия лик на баща ми.

Стига... Достатъчно... Даже е смешно...

Минало... Минало... Дай нещо днешно.

Днешно... Добре де... Отново позор...

Даден съм бил на прокурор.

Пак като... Деветдесет и девета...

Хак му е!... Дай да осъдим поета.

Тъй повелява тази държава...

Но закога да ги излежава.

Станал е май на осемдесет...

И със акъла си още е в ред...

Вече е 6... И редей тъмнината...

Хайде сега да обърнем нещата.

Суетност... В читанките даже ме сричат.

Внучета – трички... И ме обичат.

Фенове... Доста... И даже младежи...

На живо... Или в социалните мрежи.

Светла надежда... Порив тщестлавен,

че може би няма да бъда забравен!

Леле каква нескопосана щампа...

Я да угасям нощната лампа...

14 януари 2020 г.

6 ч. 45 м. сутринта

 

Истината

Точно днес внезапно проумях... Всъщност Истината е такава:

Не е важно колко си живял... Важното е колко ти остава...

Кратък бил уж дългият живот... Късно проумяваш, че е кратък.

И се хващаш яко, с две ръце в неговия изтънял остатък.

Мили хора... Все пак се тешим... Общо нещо всички ни очаква.

Няма беден... Няма млад... И стар... Участта на всички е еднаква.

Знаем, по един и същи път в крайна сметка всеки ще поеме.

Днеска... Утре... В други ден... Макар всеки сам... И по различно време.

Ето я запалената свещ... Цял живот гори... Сега догаря...

Вече съм на път... И твърдо знам... Почти всички ви ще изпреваря.

И е все едно – това разбрах – горе във пространствата огромни

за това, че бил съм... тук... сред вас... дали някога ще се запомни.

Свикнах с тази мисъл... Проумях... Времето самичко да решава...

Мисля,че достатъчно живях... Но и че достатъчно остава...

Я да си признаем – в свойта смърт никой във действителност не вярва.

Затова измислил си е Рай и чудесно там ще си прекарва.

Ето, че внезапно се засмях... То и без това си му е смешно.

Затова живей! Живей! Живей! Само със усилието днешно...

И не се скъпи... Не се пести... Двойно давай... Вземай тройно даже...

И не му мисли... И до кога... Има време... То ще си покаже.

Довиждане

                 на Ламбо

Сам ли поиска да си отидеш?

Толкова хора... Но как да ги видиш.

И търпеливо всеки очаква...

Някой мълчи си ... Друг пък проплаква.

Мръзнат лицата... Мръзнат ръцете.

Стискат стръкче от бялото цвете.

Нито е митинг... Нито протест е.

Няколко часа... В театъра влезте.

И стъпалата... И фоайето...

Там... Във ковчега... И снимката... Ето...

Как се усмихваш... И сякаш си тука.

Можеше още... Но тръгна... На слука.

Как да попитам сега къде си...

Сцената спусна черни завеси.

Кое е истина? Кое измама?

Дали те има... Или те няма...

Как да узнаем тази загадка

като съдбата е толкова кратка.

И в крайна сметка... Уви, така е

всеки от нас ще я узнае.

Бедни... Богати... Крадци... Политици...

Колко сме глупави... Смешни амбиции.

Миличък... Няма те...Ти ни показа

колко е жалка всяка омраза.

Там... На леглото... как ми шептеше...

Нищо не чувах.... Това ли беше?

"Само любов!" И последното свиждане...

Махна с ръка... И аз махнах... Довиждане...

30 години

Колко усмивки... Колко надежди...

Ето, настъпи желаният ден.

Плаха милиция... Гледа под вежди...

Първият митинг... Народ вдъхновен.

Всичко е истинско... Няма ерзаци...

Рамо до рамо... Ликуващ народ...

Ето... Дойде... Ей, здравей Демокрация!

Почва прекрасен, безгрижен живот...

Почва ли? Странно... На две разделени...

А сме си българи... Пагубна страст...

Тези са сини... А тези червени...

Тези в Сибир... А онези – на власт...

Мили народе! Как те обичам...

Ужас... Какво ли не си изтърпял...

Пет века робство... И въпреки всичко

Малък... Изтребван... И пак оцелял...

Ти ли си този... Същият... Гневен...

Смъртно настръхнал... Брат срещу брат...

Беше... Отмина... Дойде друго време...

И те подмами широкият свят.

Два милиона... Добре, де... Живейте...

Ние обаче, все още сме тук.

Въпреки... Виждаш... На власт са злодеите...

Мила Българийо... С теб сме... На пук!

Все пак... Родина! Букетче от рози!

Ще преживеем... Пътят нелек.

Въпреки всички черни прогнози,

че ще изчезнем след половин век.

Е... Нас земята сега ни очаква...

Стари сме... Идва прощалния миг.

Но се заслушайте... Ето проплаква

новото бебе... Българче!.. С вик!