Нови стихове от Елка Няголова

Елка НЯГОЛОВА е родена в Добрич. Живее във Варна. Председател е на международното творческо обединение "Славянска литературна и артистична академия". Директор за Балканите на МАПП (Международна асоциация на писателите и публицистите). Създател и главен редактор на сп. "Знаци". Член е на Съюза на българските писатели.
Авторка на 16 книги - в България, както и в още пет европейски страни.
Носителка на редица национални литературни награди. Сред тях: "Южна пролет" - за дебют, "Изворът на Белоногата"- за цялостно творчество, "Христо Ботев" - на едноименното издателство, "Дора Габе" - за цялостно творчество; лауреат е на учредената в Полша международна литературна награда "Белият ангел на поезията", както и на наградите, присъдени й в Русия - "А.С.Грибоедов", на ордена "М.Ломоносов", Пушкински медал - от Академията на руската словесност, Есениновската награда "Златна есен" и др.
Новата й книга "Слънчев кладенец" тръгва днес към читателите. Честит юбилей, Ели!
 

Черните рози

    Мнозина считат за царица черната роза,
    приемайки я за легендарен образ или мистичен символ...

...После измислям сама огледалната приказка.
После от корен до върше сама потрепервам.
В друга галактика, дето са всичките призраци
и наредени в опашка, носят ми розите черни.
Дълго из своите лунни градини са ги отглеждали.
После с роса са поливали стриктно лехите...
Дълго един друг се гледали строго под вежди -
навик на призраци, значи - докрая безхитростни...
Казах "до края...", забравих, че в огледалото
другата приказка вече отдавна порасна.
Възелът тежък завръзва края с началото,
а на земята си мислим, че там е прекрасно...
А на земята наивно все имитираме
не градинарите горе - лехите им просто,
дълго отглеждаме думите, вече кодирани,
дълго създаваме сорта на черните рози...
Дълго, предълго, най-дълго, вече без памет,
все селектираме, тръпнем над храста белязан...
даже не виждаме - долу, в бодлите опазено,
кратко цъфти едно просто цветенце бяло...


Безметежно, нагоре

В небето безметежно, сред облаци и птици,
където се кръщават световете,
където Господ прави изящните си скици
и бродят лунатици и поети;

В небето разорано, в небето разделено,
когато дойде изпитният час,
дали ще има място за тебе и за мене,
дали ще има място и за нас?

Или сами ще бродим сред космоса самотен,
еднакво прегрешили, различно опростени,
ще търсим дълго моста, останали без сили,
наяве и насън със теб ще стенем.

Забравили лицата, забравили ръцете си,
забравили началото и края,
забравили какво е да бъдеш част от цялото,
завинаги загубили ключа към рая...

Кажи, ще се познаем ли в небето - тъй различни -
по глас, по дъх, по пулса - проклетият издайник?
Там същите ли песни ще пеем носталгично?
Все тъй ли по дланта си съдбите ще гадаем?

Ръката ми не пускай, че стръмна е пътеката
и времето-разбойник ни ограбва.
Небето е последното пристанище, в което
събират всички кораби за скраб.


Без вик
в кукувичата прежда


Ранена,
    косена,
        тя стене,
умира и ражда се пак.
В зелените слънчеви вени
напира животът й кратък.
В полето, сред двора, в паважа
бродира конецът зелен.
На някого искам да кажа:
дано не бродира у мен!
Дано кукувичата прежда
на този живот непонятен
не заглушава надеждите,
не скрива и пътя обратно -
към спомен, дошъл твърде рано,
към миг на внезапно мълчание,
когато прелитне тук ангел
над масата с пълните чаши;
Над празните погледи - сведени,
укрили очите объркани,
укрили очите смутени -
че нещо красиво завършва...
Зелената прежда превзема
съдби и пътеки, всемира...

Не ме боли тука за мене -
един щурец в нея умира...
 

 
Без карта за ръцете ти

Ръцете ти са карта на България.
Понесе с тях училищното знаме.
(Прости за старомодния ми спомен!...)
Ръцете ти - среднощните ми гари.
И жадните ми - до премала! - стомни.

Ръцете ти са карта на България.
Приспиват ме със ласка равнините.
Показва ми високото Балканът.
Авлига в клоните им плаче ситно.
А с песента лекува ми и раните.

Ръцете ти са картата ми странна.
Изглаждам ръбовете й със пръсти.
И моля се: след мене да остане!
И с тези пръсти тя да ме прекръсти,
трева когато стана.



Без карта за ръцете ми

Ръцете ми са странна карта
от всякакви смълчани белези.
Ала не сменям свойто царство
за краден кон - дори от белите!
Следа на китката - парола,
бразда от звездния побратим -
небето гледаше отгоре
как въглен кожата прогаря...
На другата ръка - печатът
от клетва за любов - докрая.
(Тогава вярвахме отчаяно
и мислехме, че всичко знаем...)
Следи от някакви паркетни
полуцелувки кавалерски...
(Тогава ли цъфтеше кестенът -
непоправимо, непремерено!)
Следа от вълк Ц съседско куче,
което галех най-наивно...
(В живота тъй не се научих
да бъда малко предпазлива!)
Две бенки - учеше ме дядо
по тях ръцете да познавам...
Кое сега е ляво-дясно -
откривам го почти по навик.

Ръцете - карта прогоряла.
Но кой днес картите чете?!
Отдавна няма генерали,
които с тактики избрани,
в ръце със картата и с чест -
решителния бой печелят...




Безсъница

Любими, не питай
защо съм с юмручета свити,
защо дишам трудно и често - някак забързано.
Лъч лунен с конеца си
за звездния свод ме е вързал
и цяла нощ мъча се,
        въртя се,
            хвърлям се, ритам...

Обречена пленница,
изгубила (как ли?) душата си.
Върви си душата през тъмното по парапета -
една лунатичка,
която така ярко свети,
че свиваш очи,
        заслепен,
            и ти срещу вятъра!

Затваряй прозореца.
Оставяй я - нека се трепе,
щом тъй не успя от магии да се опази.
Върни се в леглото
при раковината празна
и дълго я милвай,
        докато любов
            в нея трепне...



Март

От тази светлина болят очите -
тя слиза и сърцето се задъхва.
Небето е изпрано - толкоз чисто -
като сълза на елф сред горски мъх.
Небето е през март простряна риза
и там, високо горе, над простира,
сънува Господ, че е малък, крие се
и търси го, сърдита, уж, Мария.
Тя взира се във земното ни царство,
с ръка на кръста и с леген в нозете,
а от очите й земята светва цяла
и обич всяко ъгълче превзема.
Усмихва се, та чак снегът топи се...
И виждам татко, че е коленичил
писмо до мен върху снега дописва,
а после къса първите кокичета...
Прекрасно зная, че е невъзможно,
но тази светлина очите взема...
И чувам - не с ушите си, а с кожата,
как никне долу едно златно семенце.
Прозява се, разпуква се с въздишка,
с невидим лъч завързано с небето,
краче зелено спуска на клавиша
и звънва музика, и става толкоз светло...
И става бяло и вълшебно някакси,
от март и тази музика изтичаща...
Отгоре слиза паяче, пресякло,
отново учи този свят да срича:
-О-би-чам!
   


Молитва за дъжд

Дъждовете вървят - все високо над мойта земя.
Уморени до смърт, се препъват, нозе нараняват.
Виждат, че няма за човеците жадни място.
И за мравките, клели се пред мравунека, място няма.

И едните, и другите все се блъскат, нанякъде бързат.
Заковани са портите често с напречни дъски.
Аз вървя през света като дъжд и душите превързвам,
а пък Данчо Кръчмаров отгоре мълком ми кима.

Аз вървя и се моля: дъждът покрай нас да осъмне,
да полее латинката, дето казва за нея синът ми,
че прилича на копче от жълтата дреха на слънцето...
Но дъждът пак отмина край сухата драка крайпътна...

Дъждовете не знаят, че земята е жадна отдавна.
И душите човешки са жадни и трагично объркани.
Синовете в съня си подават на тъжните майки вода.
Но далече са всъщност... Преглъщат майките бързо.

Дъждове, тънко жито над живота надига чело,
но класът му от дългата суша и от мравчия страх е празен!
А човекът върви и мърмори: "Било, каквото било..."
И от други човеци, и от мравките даже се пази.

Затова ще издигна ръце - за целебния дъжд ще се моля -
пеперуда, с багаж натоварена в това глухо безветрие:
- След безкрайните разпри и суша, вече нямам, Господи, много,
само тези - 111 000 квадратни километра...



Писмо до обущаря

Чифт чехли пред къщи,
с муцунки навън -
като билет за пътуване
към други земи,
към друг век и сън...
И тръгвам.
Не се сбогувам.
Иконка
на Божата майка в багажа.
И спомен за русо конче.
Писмо до поискване...
Нещо забравих
пред път на мама да кажа.
Все нещо забравям
да взема...
Животът ми
не се побира във раница.
(Какво, ако не
тези белези бели
остават по нас от раните?!)
Вървя през света -
един самоходен,
заключил мълчания - белег.
Невеста на Пътя,
изтръпнал от стъпки.
Славянска душа,
до дъно изгребана.
Протриха се белите чехли.
Ръце смениха крилете ми.
Но с тях да прегръщам
не мога, не смея...
(Спомнете си Дивите лебеди!)
Чифт чехли -
два бели елена без впряг,
потропват припряно
пред къщи.
Издраскани токчета...
По тях обущарят
ще срича -
като по карта стара -
посоките за завръщане.