Нови стихотворения от Валентина Михайлова

Зора

Помилвана

от утринна зора,

пристъпвам прага

на сърцето ти сломено...

Не съм злорада, а добра,

защото птица съм -

от обич озарена!

Обичам те -

замислен, запленен

от чужди пориви и страсти.

Обичам те -

в беззвездна нощ, 

във мрачен ден...

За мен и болката

по теб почти е щастие!

Закъсняло откровение 

               В памет на мама

Когато във душата ми е пусто,

след битки, прегорели чувства -

аз търся мъдрите слова на мама!

Когато ме налягат мрачни мисли,

а вярата порутен обелиск е -

аз търся мъдрите слова на мама...

Когато съм във плен на низки страсти,

а хорската лъжа за мен почти е щастие -

пак търся мъдрите слова на мама.

Накрая - уморена от препускане,

закриляна от мъдростта на мама,

потъвам във загадката ЖИВОТ!

Изповед I

Аз не обичам лесните признания

и клетвите, изречени в захлас.

Чувствата признавам, изстрадани в мълчание

и споделени в тих среднощен час.

И не обичам истините дръзки,

изречени във мигове на гняв,

разнесли лицемерните си пръски -

натрупали в душата кал и грях...

Онези две очи обичам само,

ласкаво ме галят и мълвят.

Те в беда и в радост пак открито

в небесната си къща щедро ще ме нагостят.

Поезия

                       

Какво си ти? - Незавоювано пространство?

Свят без предел? - Необетована земя?

Мираж далечен или тихо тайнство?

Бездънен мрак или си светлина?

Какво си? - Време, разпиляно в тишината?

Сърдечен повик? - Зов на самота?

Разпятие жестоко на душата?

Горчива, неизречена тъга?

Какво си ти, изкуство поетично -

свят безметежен и незащитен?

Любов или горене фанатично

на пламък, от душите ни взривен?

Магьосница

Не ме кори за малките измами.

Не ме вини за дългите мечти.

Животът ни е низ от кратки драми

и от безкрайни суети...

Във светлия ти поглед се оглеждам -

оттам струи небесна светлина...

Ако потъна на бедите в бездната,

дали за полет ще ми стигне топлина?

Обвива мрак притихналата стая

и - онемяла - чакам твоя зов.

Дори измамена, прокудена, 

аз зная,

че като таен благослов 

ще седна пак на трона ти, 

магьоснице любов!

Разпъната душа

Във утрото

на пориви

и на падения,

след шепота

на падащи съмнения,

след неочаквани,

безмилостни атаки

на врагове

и на приятели - 

душата ми неистово се мята

между небето и земята...

Изповед II

Когато посрещам деня със усмивка

и блясък светлее в мойте очи,

и ме пари мечта - обич пивка,

а вярата ми в делата личи.

Когато гоня изконни илюзии - 

с риск да ме изпепелят -

и съм вярна на свойте приятели,

и с добро ми започва денят.

Когато отсявам доброто от злото,

Когато съм в плен на красотата -

жаравата - орис е моя, защото

живея и истината ми е отплата.     

Валентина Михайлова е родена в гр. София. Завършила е специалност философия с профил социология в СУ "Св.Климент Охридски". Специализирала е театрознание към ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Завършила е и магистратура по БИН във Философския факултет на СУ "Св.Климент Охридски". Работи като библиотекар при НЧ "Славянска беседа". Над 30 години се занимава с оперативна журналистика и театрална критика. Авторка е на стихосбирките: "Незащитени пространства", "Душа в окото на Всемира", "Оазиси на сърцето", "Предчувствие за бряг", "Разпъната душа", както и на журналистическия сборник "Имена от творческата плеяда", съдържащ интервюта с именити наши интелектуалци. Носителка на няколко литературни награди. Член на СБП, СБЖ и САБ.