Антология
Поезия
Нови стихотворения от Тодор Згуров
/ брой: 218
СТРЪК ТРЕВА
Камъче игриво
попаднало в пръстта,
а после се стопило
и ето - пръст в пръстта...
А в нея мълчаливо
коренче едно,
се свило - затаило
да чака пролетта.
И скоро тя дошла е
и в майска топлина
коренчето бързо
изправило снага
и ето - стрък трева...
А тя растяла буйно
- със слънце и вода
и галели я нежно
и птици и листа.
А после цветовете
кипнали в дъга -
и тя тревата силна
отронила и семена...
Но ето времената
как бързо се менят:
та где ли топъл вятър
внезапно се е скрил
и над нея - над тревата
хладен повей се извил...
И тя - тревата бавно
и в тиха самота
се привела жално
към есенна роса.
А тамо я поели
киша и слана
и скоро те я смлели
и смачкали в калта,
за да е отново -
пръст в пръстта...
Човешкият живот,
не е ли, като
стрък трева?
В СИБИР
Тайгата на Сибир
прокужда подлеците
и не за лесен пир
тук идват мъдреците.
В Сибирските простори,
в студа и в тишината,
не господари нови -
те следват си мечтата.
Във вечната борба
със силите на злото,
живот залагат те -
да бъдат със Доброто.
Но идват времена
и техните мечтания
ще носят Светлина
и сбъднати сказания.
ТРЪСТИКА
Внезапно във небето черен облак се яви
и скоро над земята зла буря се изви.
Прекършени, смалени - загубили са ръст
високите тополи са вече в кал и пръст.
Повалени, потрошени са гордите ели -
клоните им жално покрили са треви.
И само над тревите изправя се сама,
непрекършена и несломена - тръстиката една.
Тя ще се огъва, към земя ще се привежда,
ала все нагоре, към слънце, ще проглежда.
Със своето смирение - дар от небеса,
тя - крехката тръстика - ни показва чудеса...
ИСТИНАТА И...
Истина е - истината боли.
Кога ще прониже - не пита.
Завинаги, уж покрита, лежи,
а внезапно тя ни връхлита.
Тогава сме - на разстрел.
Душите са - лесни мишени.
И какво, че си се клел,
в истини, ала и с лъжи осветени.
И тъй - човекът върви,
в отредена, трънлива, пътека,
където истини, а и лъжи,
му носят болка, но и утеха...
Към по-младия приятел...
Приятелю, дошло е крайно време
душите си разхвърлени да съберем
и загърбили за миг житейско бреме,
слова стаявани, на глас да изречем!
Не вярвай на онези лицемери
що пеят химн за изгреви тракийски,
а продават лесно български мечти
за чужди знаци финикийски.
Не вярвай и на измислени герои
страхливо притаени във властта -
призовани те от знамената свои,
воюват уж - за твоите деца.
Не вярвай и на мойто поколение -
живяхме ний невдигайки платна,
избирахме, макар и с отвращение,
"водачи" довели ни до пропастта.
Но вярвай ти на възрастния мъж,
що строи чешми и в пек, и в дъжд,
и моли се горещо през нощта
да се пречупи и изчезне завистта.
Но вярвай и на бедната жена,
която за сърцето търси си храна
и среща първата виделина
с думи от на Ботев песента.
Приятелю, пътека отредена
все някак си ще извървим,
ала предадем ли майка и родина,
какво ли друго ще да удържим...
В ЕФИРА...
Телевизор
ни буди -
и млади, и стари,
а после не спира
с гласове
все по-сърдити
да залива
със злоба
дни нечестити.
Какво, какво
да се прави
щом сами
сме си влезли
в ефира?
Където доброто
се трудно
намира...
Където човешката
злоба
е все по-летлива...
Но кой ли
ни пречи
сами от ефира
навън -
да излезем,
и с песен в сърцата,
за дни по-честити,
смело
да вдигнем челата.
В ТЪМНАТА ГОРА...
В тъмната гора
е вечер -
лази тъмнина,
секнала е птича
песен,
чезне светлина...
В страх тревите
се привели -
сякаш вдън земя,
а елите са поели
сянка от Ламя.
На земята,
лед и пламък,
омесени в кал -
тя поглъща,
без да пита,
всяка жива твар...
А небето
се е свило,
няма ни звезда,
то ще ражда
мълчаливо
пълната Луна -
що докарва
до полуда,
глутница една...
И пчелите
притаени,
все сънуват
Май,
но крилете им
треперят - иде
първи сняг...
Само
малкото поточе,
не спира
дъх ни миг -
то с водите,
вечно носи,
зов
за слънчев лик...
УТЕХА
Днес пролетните ветрове
една посока са поели:
те носят всички страхове
в души от времето ранени.
А те - в тиха самота,
застинали в свойта есен,
не искат нищо от света -
ни горък плач, ни волна песен.
И само тайнствените небеса
утеха носят вековечна,
че има, има, чудеса -
макар и сляпа е надежда.
ЛЕКОКРИЛО...
На прозореца стои жена -
от старост ли е тъй унила?
Или моли в унес небеса -
да е птичка лекокрила.
Да отлитне със съня,
где момиче е щастливо,
и на първа обич тя -
врича се нетърпеливо.
На прозореца стои жена -
моли се - смирено, търпеливо:
дано, дано я чуят небеса,
душа да литне лекокрило...
Тодор Згуров е завършил Техникум по механотехника - гр. Хасково, както и СУ"Св. Климент Охридски" - философия и история. Доктор по философия от БАН.
Работил е като редактор и зав. сектор във в-к "Родопски устрем" - Смолян, бил е и гл. редактор на сп. "Ключ. Полезни знания". Съосновател и пръв председател на УС на Центъра за устойчиво развитие на планината - Смолян.
Понастоящем е директор на Регионалната библиотека "Николай Вранчев" - Смолян. Член е и на редколегията на списание "Родопи".
Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика. Публикувал е поезия, включително и епиграми, както в специализирани издания - сп. "Везни", сп. "Проглед" и др., така и в периодични издания и сайтове.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.