Нови стихотворения от Илиана Илиева

От редактора

Скъпи читателю! 

В днешния брой на страницата на приложението за литература, изкуство и култура ще се потопим в поезията на Илиана Илиева, като творбите са особено актуални и във връзка с предстоящите избори, а и не само…

Приятно четене! 

Илиана Илиева е автор на книгата "Жабешки скок" (тристишия и танка) и на стихосбирките "Ти, който хакна планетата", "Пента и Пижо. Малки и още по-малки песни", "Говорещите руни на реката", "Предмети", "И не помислям докога", „Омара“. Лауреат на национални конкурси за поезия: "Мара Белчева", "Жената - любима и майка", "В полите на Витоша", "Паметта на водата" и др. Има публикации в редица български и чуждестранни издания за литература и култура. Член на Българския хайку съюз (БХС) и "Хайку клуб - София". Редактор в Електронно списание "LiterNet".

Лека нощ, работещи бедни

 I

Лека нощ, уважаеми работещи бедни!
Лека нощ, още по-бедни безработни.
Пак ли бачкахме, или се смачквахме като за последно,
пак ли протестирахме на площада,
за да не сме затворници доживотни
като излишни за бюджета животни,
но за духа си награда?
Пак ли делихме от хляба насъщен,
за да стигнем от точка А до точка Б,
пак ли прашихме пеш, забравили пътя до вкъщи –
и се ровихме в боклуците под сияйното синьо небе?
И докато сърцето ми прескача,
докато се спуска спусъкът на здрача,
си повтарям – счул ми се е
този гръм оглушителен.
Не, не,
той не е от моята вена,
аз съм желязна –
абсурд е да съм ранена
от чието и лезвие да е.
Животът е болка,
само смъртта – безболезнена.
Рано е да изчезнем.

II

На кого му пука за сетивата на сърцето,
което живее сега и тупти,
ала сякаш не бе?
Под сияйното синьо небе.
Няма кой да помисли за нас вместо нас.
Няма кой по достойнство да ме пожали,
камо ли да ме оцени.
Кой ще ме оцени?
Едни мъртво родени нахали,
които пишат на тезгяха утрешните цени?
Пари – пари – хали – хали.
Трали вали –
еднодневни мухи.
... Ако не стана маята на новото време,
ако не стана квас,
след нас
младостта ще се сурне по целия свят, без да и? дреме,
нито за преди нас,
нито за след нас.
Лека нощ, уважаеми работещи бедни!
Да спим спокойно и да забравим,
че сме непотребни,
за да осъмнем веднъж като хората –
човеци богоравни,
а не богобедни.

Въпрос в бъдещето

Колко войни се случиха,
а ние още гледаме филми за Втората Световна.
Колко войни изгоряха пред очите ни,
докато гледаме по пижама телевизия.
Колко войни победиха мира,
докато ръкопляскаме на демокрацията.
Колко войни се постараха
да ни превърнат в модерни роби.
Брате робе,
добра среща в поредната революция,
в която е опасно да се прегърнем,
камо ли да превърнем прегръдката
в мир, обич и победа
на тази световна безреда –
пресметнат хаос.

Колко войни се случиха,
колко момчета измряха нахалос,
колко любов се прахоса?
И – да се смееш ли, да плачеш ли:
това изобщо – и още, и дали...
докато сме живи,
ще бъде въпросът?

От молитва до въпрос

Ела и ме вземи,
спаси ме, Боже,
от този свят красив, но невъзможен.
Ела и ме вземи от овластените слепци
и прибери си стадото ни милиардно.
Не искам аз ни прошка, ни награда.
Ела и ме вземи –
като любим.
Не ти се моля да съм херувим.
Върни се тук – за малко – към живота,
към твоята болезнена Голгота,
която Ти понесе – само Ти,
проля кръвта за нашите мечти,
проля си Словото за мъртвите души,
а възкресението всичко заглуши,
до най-високия и наболял въпрос –
защо пожертва се
и изостави ни,
Христос?

Любов през зрънце леща

Тази вечер синът ми готви леща по български –
там – далеч, по-близо до Северния полюс,
отколкото до мен.
Моите думи за лук и за чесън,
за шепа моркови и за сладък пипер
стопяват снежинките,
но и снеговете топят моите думи,
но няма да ги доразтопят, родни са – зер!
Подочути почти и напълно разбрани.
Кръстосваме магазините
и в ушите ни шумолят рафтовете на света.
А лещата омеква на небцето
и по небето, което ни храни,
бавно и славно.
Вместо прегръдка,
вместо гръдта.
Отдавна.

Женска му работа

... а утре ще си сложа маската,
ще си напляскам гела фин, околоочен,
кафето си ще пия бавно – като ласка,
в узряващото слънце ще се взирам бавно и нарочно,
защото само то ми е хващалото
след всеки сън,
след всяко мъничко умиране,
и ще си викам – слънчицето щом узряло е,
защо ми е да се помайвам и да спирам?
Ще се наплискам с три води в две шепи.
Ще се усмихна на студа
и с трепет
ще кажа: – Бай! – на изпопръсканото огледало.
Бай, бабо, за хубаво!
За хубаво начало.

Примирие

Живея постоянно между войната и мира.
Намирам се все в относително примирие.
Между гърма на бомбите
и кратерите на метафорите.
И няма от какво да се оплача –
камо ли от липсата на изобилие.
Богата съм, богата съм на кръв –
от жертвените агнета на свобода телесна и духовна.
Богата на печал и състрадание.
Ала не знам, защо златотърсачите
все още в пазвиците земни ровят.
Нима се струват за богоизбрани?
Нима излишен е човешкият ни сговор?
Как, бидейки на този свят, не съм от него,
и откъде в душата ми извира
все още девственият цвят на преговора?
И инфантилната надежда за примирие.
За мир дори през ум не ми минава вече
да говоря.

Акварел

... следвай само водата – тя самата рисува
формата непозната, без ни миг да умува,
капе тя и разлива тяло леко, безцветно,
сякаш че ще умива венчелистче на цвете,
а когато прелее и се плисне по листа –
там водицата тлее и пои оптимиста.
Чак тогава в боята четчицата топни си –
ще нахлуе богата и обагрена мисъл.

Дърво от рая на ближните

Ако си взел от хлебеца на другия
и мислиш, че с това си пребогат,
и в кражбата от залъка си превъзбуден,
и чувстваш, че си цар на този свят,
ти си в заблуда, мили, в страшна си заблуда,
отвъд тържественото свое зарево,
защото сетното ти – мое, твое, наше, чудо е
да бъдем камък и трева,
и в най-добрия случай –
раждащо дърво.

До безкрая на святото

Мама маха на някого, а на мен ми мълчи.
Само трепка понякога и отваря очи.
Аз прехвърчам над клепките, пръскам с шепи вода,
и се надам – да светне нова жива следа.
Ала тя се понася  – лодчица без гребла.
Как така да мирясам, как за миг да я спра?
Лудвам в луди въпроси, сякаш люля ме Бог,
в този  ясен и простичък и безмълвен поток.
Мама маха на някого – отговарям и аз.
До безкрая на Святото, отвъд сетния час.

Късмет

На пейката приседнах днеска в парка –
нали е празник – малко се пошлях,
и гледам – пред очите ми се мярка
лъжичка малка, цялата във прах.
Повдигнах я, обърсах я с дланчица –
щом блесна, мигновено осъзнах:
Късмет ми е! – в рояците дечица
и волния им предвечерен смях.
И стана ми тъй благо и безгрижно –
засвети в мен заситен младенец,
и кротко спроти залеза примижвах,
до сетния му изтънял конец.
Денят е щедър и ни подарява
кому сандалче, а кому – лъжичка.
Сега среднощ му викам: – Дене, браво!
И да си знаеш, много те обичкам!

Рекламен блок

Всяка вечер, преди новините по първа програма,
се записвам в българската армия,
а на сутринта разбирам, че не са ме приели отново.
Може би другиго викат и другиго чакат
да им застане по мярка –
рамо до рамо,
и затова, без да искат, все ме прецакват.
Може би чакат друг пол и друга възраст от нашата нация?
Има да чакат –
синът ми е дете на демокрацията,
а мъжете ми са герои, но от запаса –
както половината народ,
маса народ –
на маса!
И си викам вечер – хайде,
стига сте ме подстрекавали!
Жена ви се връзва на призива,
Жена си забравя капризите…
Та се сетихте за държава ли?