Нови стихотворения от Георги Драмбозов

Скъпи читателю! 

В днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура предлагаме глътка поезия с новите стихотворения на Георги Драмбозов. 

Приятно четене.

---

ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ е роден на 26 декември 1945 г. в Свищов. Завършил е машинно инженерство в Русе и педагогика в Санкт Петербург. Работил е като инженер-конструктор, директор на Професионалната гимназия по строителство, заместник-кмет в родния си град и читалищен деятел. Автор е на над 20 стихосбирки, сред които "Два въглена от музика и стих", "Реката на забравата", "Кръстопът на музите", "Безлюбие", "Апология на тъгата" и др. Негови стихове са превеждани на руски, украински и унгарски. Член е на Съюза на българските писатели.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Луна - огромна сребърна монета - 

какво ли значи пълната луна?...

Облещена към нас е с две очета:

безсъние велико - ей го на!

А казват учени и астролози:

желанието у мъжа трепти...

Човече - мъжко чедо, Бог помози -

слуга на Gloria mundi ли си ти?

Луната тази нощ ще ти угажда

и милва с отразена светлина -

да утоли тя мъжката ти жажда,

тя си остава символ на жена.

И всичко тръгва някак символично -

обичаш всеотдайно до зори.

Луната пълна? - символ най-трагичен -

ще мрете, ще възкръсвате дори...

Обичаш я до гроб!... И пълнолунно.

И да умреш за нея си готов?...

Умирайте, възкръсвайте безумно -

човек възкръсва само от любов.

ЩЕ ТЕ ДОГОНЯ

Поезийо, кога ще те догоня,

теб - слава, смърт, признание и прочия?...

Захвърлих всичко аз, обяздих коня -

шуми кръвта в сърце и в слепоочия.

Шуми кръвта!... А слънцето преваля,

денят, от Бога отреден, приключва

и колелото бавно се търкаля -

народът не чете, животът - скучен.

Там някъде, далеко в синевата,

великите и мъдрите поети

цял век ме чакат да вървя нататък,

лирично ореолите им светят.

Мой мили Боже, дай ми още сила! -

в подножието на върха все крача,

а музата с ръце ме е обвила

и ме пронизва с две очи сред здрача.

Навярно само тя ми вдъхва смелост

да пиша още, да пришпорвам коня,

да пиша с кръв и да не свеждам чело...

Поезийо, все пак ще те догоня!

НЕ СИ ОТИВАЙ!

...защото аз не съм готов да те загубя

като ключе от пощенска кутия...

Любомир Левчев

Не си отивай ти от мен, не си отивай,

"защото аз не съм готов да те загубя"...

Ти, моя вечна Амбър - страст красива -

ще остарея, без да те долюбя.

Такава - недолюбена и малко дива,

ще те затворя в дневника на паметта си...

Отиваш си от мен - видение красиво

и вкус горчив оставяш с любовта си.

Горчи вкусът... А на сърцето ми сладнее

и колко пъти бяхме в ада аз не зная,

по-важно е, че искам да живея,

без разлика с теб - в ада или в рая.

Готова си!... Целувката звучи прощално,

но моля те - не си отивай, мила, още!

Ще ти напиша стихче гениално,

ще си припомним пак любовни нощи...

Не си отивай ти от мен, не си отивай! -

аз цял живот те търсих, как да те загубя?

Не искам да те гледам нещастлива -

да остарея, без да те долюбя.

ВЪЗРАСТТА НА ЛЮБОВТА

Ще си отидем недолюбени накрая -

въпрос на чувства и на плътска страст...

И все пак, по-добро съжителство не зная -

ти беше Клеопатра, татко Цезар - аз.

Живяхме дълго в Рим или в Египет,

но Цезар вероломно бе убит...

Ти, срам не срам дори, ей тъй не ме попита -

ще стана ли твой Марк Антоний, един вид?

Пък аз на тази възраст искам да съм Цезар,

да карам с теб спокойни старини...

Ти, Клеопатра мила, си разглезена,

ти си царица тук от младини.

Едно е само страсти в тебе да бушуват,

а друго - да излъчваш мъдростта...

Не Марк Антоний, Цезар те целува!...

И примири се с възрастта на любовта.

СТИХ И ЛЮБОВ

Аз пиша на едно бюрце с компютър,

тук листи - бели гълъби, хвърчат,

това е творческият метод абсолютен -

на листче бяло и на Office Word.

Но колко, мили Боже, ми остава

да пиша, да преправям всяка нощ?

Къде е тя, все пак, световната ми слава,

преди да стихне творческата мощ?

Забравих толкоз мъжки задължения

и любовта пронизва ме с очи -

поезията скрива грижите семейни,

но музата обича и... мълчи...

Свещена моя музо търпелива! -

ти толкоз прегрешения прости,

ти беше феята, добричка и красива,

аз ще ти вдигна паметник със стих.

Деца и внуци нека благославят

вълшебния ни творчески тандем - 

ни Златния телец, ни земната ни слава

като наследство ще им предадем.

Най-свидното за нас ще им припишем,

отвън смъртта е тръгнала на лов - 

да помнят винаги след нас, докато дишат:

и моя Стих, и твоята Любов.

КЪМ НЕБЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Мое синьо небе!... В теб очите на Дякона

пак съзирам... И те по бащински гледат към мен.

Мое мирно небе!... Ни сълзи на майка разплакана,

ни вой на сирена, ни Зевс разгневен.

Мое ведро небе и врата към всемира -

там, на изток, някой буди се само с война.

Аз, роден след войната, до днес този свят не разбирам,

след нея - разруха и смърт, тъмнина...

Пак обол за Харон!... Пак ще плеснат веслата,

всички жертви Харон пак ще кара отвъд...

Боже мой, а животът ни, грешният, толкоз е кратък,

даже да преповтаряме: Няма смърт! Няма смърт!

Моя майко едничка, Българийо мила! - 

ти пази ни небето - похлупака ни син.

Ти пази ни земята - и нас, и децата родила...

Ти, мое небе - бъди мирно...

Амин!

РАЗМИСЛИ ПРЕДИ ФИНАЛА

Вземи ме, Дунаве, с отломки от стиха ми -

тук, на брега, светът не ме чете!...

Вземи ме, Дунаве, вземи поне праха ми,

безгрижен вятър тук ще го смете.

Ще ме покрият бързо плевел и забрава,

и ще се слягат спомени в пръстта -

финал такъв стихът ми днес не заслужава,

след него ще заглъхне песента...

О, колко тъжно, Боже, даже малко смешно! -

до гроб прегърбен, нижеш ред след ред...

Жена ми питайте - що плаче безутешно

и лесно ли живяла е с поет?

Поетът всъщност е почти като човека,

но задължително оставя стих:

римуван писмен знак - дори след памти века,

да го познае почитател тих.

И все пак, Дунаве, друг изход няма! -

дали ще съм сред речни дълбини,

дали ще се превърна в коренчето само

сред пръст в полета или в планини ...

Над моя стих стебло ще избуява,

листенце ще пониква, после цвят...

Не съм живял, не съм написал ред за слава,

но ненапразно бях на този свят.