Нови стихотворения от Димитър Христов

Сурвакари

Дали ще дойдат? Бързите им стъпки

до прага ще направят ли пъртина?

Очакваме ги, вслушваме се, тръпнем,

страхуваме се да не ни подминат.

Дали ще дойдат - с песен да прогонят

поличби лоши - светло да разсъмне!

Не ни е страх от тъмни стари спомени,

а от предчувствията тъмни.

Дали ще дойдат - с глъчка да подплашат

бедата, спотаила се под камък,

за тежък берекет да вдигнат чаши,

за крепко здраве дари да нарамят.

Дали ще дойдат - заедно да пеем.

И бели да са нашите пътеки.

Доброто само да ни надживее

и нека любовта ни да не секва!

Дали ще дойдат - с пъстри суровачки 

да удрят гърбовете, да нареждат -

и дряновите пъпки да подскачат

нагоре като нашите надежди!

* * *

СНЕГЪТ в нощта вали, застила пътя ни

и в бялата прозрачна тишина

ръцете ни една във друга тръпнат,

прехласнати,

без помен от вина.

Снегът засипва стари черни знаци.

Грижовно скрива нашите следи.

С предчувствие за цъфнали акации

ще заличи

живяното преди.

Снегът е кум на тайната ни сватба

и цяла нощ раздипля бял воал,

на ласките ни огнени се радва 

и стапя се,

преди да е венчал!

Човек и Камък

               На видния геолог и ценител

               на изкуството Михаил Малеев

Той разговаря с камъните,

те - със него,

познайници са сякаш

от хилядолетия,

защото са приятели

без его

и свързват те

недрата с върховете.

А диалогът им,

земно-космически,

е толкоз задушевен

и неизчерпаем,

че и без думи се разбират те

за всичко

странно

до непроницаемост -

за съзерцание и действие,

за действие и съзерцание...

Материята,

обладана от душата,

преобразява се

в невероятни форми.

И Камъка, привидно 

ням слушател,

във себе си кодира

тайните вековни -

същината и сърцевината

на земята и небето,

на битието

и небитието.

Чрез знаците и връзките

на Камъка и на Човека

ще отгатнем

вечните загадки,

неподвластни на застоя.

Човек и Камък

са една вселена

със две лица - 

борбата и покоя,

покоя и борбата.

Причастие 

Този шепот на белия сняг,

тази бяла картина навънка

правят черния делник благ

и трепти във сърцето, прозвънва

вик от детството, дъх на чай

под крилата на мама и тате -

бяла приказка с весел край

и шейна, полетяла със вятъра...

Беше мрачно в душите ни днес,

беше скучно и жално, и глупаво,

бяхме в плен на проблеми и стрес...

Нека белият сняг ги затрупа.

Нека пламне гореща любов,

нека тръгне лавина от щастие -

в този свят черно-бял моят зов

нека бъде сигнал за причастие.

Нека минем през огън и мраз

и пречистени, нежни и влюбени

да танцуваме с вятъра валс,

в навалелия сняг да лудуваме!

Сбогом, град

Отивам си от този град,

превърнал моя рай във ад,

захлопвам сетната врата

и ме прегръща вечерта,

далече от позор и глад

и от палата на Пилат.

Знам, че е стръмен моят път

в безсънния ми самосъд,

но не поглеждам аз назад

към град богат с хазарт, с разврат,

вървя към мойта планина,

към храм зелен от светлина,

Природата ме прави млад,

пиян от хлорофил и цвят -

и жив съм, даже да умра

в землянка или в пещера...

А в този град съм непознат,

останах без сестра, без брат,

като дарител сред пазар,

ограбен, без петак, клошар -

как да обичам този град,

сменил мечти със зарзават,

превърнал всеки нов балкон

в трамплин от болка и бетон,

в трибуна жалка за парад

на дървесата в листопад...

Аз ще вървя по своя друм,

далече от моторен шум,

защото търся своя свят

в естествения кръговрат -

в природата е моя цяр

и по-добър е всеки звяр

от някой градски тарикат,

владеещ всичко с кум и сват...

Сбогувам се с града злочест,

това е радостната вест.

И няма връщане назад

към този ад, наречен град.

Неоробинзон

След преживелици безброй,

след авантюри и крушения,

не е ли той антигерой

с изгнание като спасение.

Поиска да живее сам

на необитаем остров

и да не идва никой там

по работа или на гости.

Поиска да е Робинзон,

далеч от шум и от интриги,

в природа чиста за подслон

да си чете любими книги.

Не му е нужен ни Петкан,

не му е нужна Жулиета,

щом може във един екран

света да има с Интернета.

И ако някой заблуден

поиска там да го намери,

той ще се крие нощ и ден

от мисионери, репортери,.. 

от цялата система зла,

превърнала във звяр човека - 

от алчност, завист и тегла,

потърсил изход и утеха...

Самотен си живее днес,

далеч от милиарди хора

и няма той да отговори

на призива им: SOS!

Българско село

Камбаната не бие вече в селото,

преселиха се възрастните всички

във гробището - пусто опустело! -

и само спомените тук-таме надничат

от къщите, дворовете, градините;

от църквата с иконите помръкнали,

от лист хартия с: "Чакаме те, Сине...",

от сетната въздишка на чекръка.

По нощите върлуват смугли дяволи

и къщите полека се смаляват,

а буренът нагоре избуява

и семето му друго не признава.

Романтика?! - угасваща идилия.

Къде сте жилави, корави българи,

ще имате ли чест, достойнство, сили

във родния си край да се завърнете?

Където хора и природа винаги

в съюз неволите преборваха,

където дишахте ведно с Родината

и бяхте господари на простора.

Каква ли власт оттука ви прокуди

в чужбина да сте вечни гурбетчии

и вашите наследници принуди

да станат чужденци, за да прикрият

произхода си горд и непокорен,

чертите си и нрава си човешки...

Човек отвърне ли се сам от своя корен,

в изгнание ще рони сълзи тежки.

Моторна песен

        

           ... един мотор с крила, които

      разсичат

        ледната завеса,..

                     

                     Никола Вапцаров

Като поникване на пламък,

като пронизване на нож,

между реалност и измама,

насред света добър и лош,

между погалване и удар

и между блато и звезда,

в нощта дълбока ни събуди

дъхът на риск и свобода.

И закръжи над нас съдбата -

ту ангел бял, ту гарван чер

и черно-бели са крилата

на гордия ни пропелер,

комуто завеща Поета

с моторна песен да лети...

В разстрели и аутодафета

изгарят нашите мечти.

Ала вибрира пак романтика -

човек с човека да е брат

и вярата ни не е в паника

пред гибелта на този свят,

чиито дни са преброени

от устрема за нов живот,

за който с мозъци и вени

се жертваме със кръв и пот.

Поетите са оптимисти

дори в тунела пред разстрел,

в историята недописана 

двубоят не е самоцел...

След края идва пак начало,

тъй както днеска и преди.

Кръжи космическо летало

сред рой от гаснещи звезди.

Монолог на Дон Кихот

Върви по своя път и ще намериш,

това, което търсил си с години.

И ще се сбъдват твоите химери,

и няма скоро смърт да те застигне.

Не се опитвай нищичко да върнеш,

за нищичко недей да съжаляваш,

по-важно е какво ще ти се сбъдва,

а не обреченото на забрава.

Потеглиш ли обратно, ще загубиш

това, което можеш да постигнеш,

ще срещаш само старите заблуди

с неразрешимите докрай енигми.

Не се отказвай, бъдещето вика

при себе си, които са достойни.

Животът е атака, не е спирка

за уморени от мечти герои.

Недискретно за дипломатическата служба

          Не се отнася за способните и

          самоотвержени български дипломати

Дипломати, дипломати,

кой в чужбина ви изпрати

да ядете и да пиете?!

Боже мой, кои сте вие,

щом културата ви куца

като спънат кон в каруца,

щом със вашите бездария

"покорихте" полушария

и погребвате България?!

Дипломати, дипломати,

непознали, непознати

ще останете в чужбина

и във клетата родина,

представлявана от вас,

без часовник, без компас,

без умения и шанс

да сте в мисия полезни...

Само себе си любезно

ще обслужвате докрай,

дипломатският ви рай

се крепи съвсем, комай,

на гърба ни изтормозен,

нека, нека Бог помози,

че от вашта дипломация

страда цялата ни нация.

Песента на скитника

Аз съм скитникът, който търси вяра, любов и надежда,

аз съм скитникът, който в нощите черни не спи

и в далечни посоки, и в спомени близки се вглежда,

и железния вкус на юзда сменя с дъх на липи.

Аз съм скитникът, който няма дом, нито хляб, ни постеля,

аз съм скитникът, който под звездите запява блажен

или рони сълзи за невинната птица простреляна

и за вашия делник от скука и злоба стъмен.

Аз съм скитникът, който сваля шапка на полското цвете,

аз съм скитникът, който не дължи и петаче до днес

и докато не ме разберете, няма как да ме спрете

да стърча, там където си искам, с ъгломер и отвес...

Ала щом ви се стори съдбата ми с нещо опасна,

не мислете, че аз съм нещастен, че нося беда,

пейте с мен и ще видите колко прекрасно е

да си скитник богат -

богат със Свобода.

Писмо до роднините в Скопие 

     

Възрожденска песен

Братя, братя, македонски братя,

не сме ние братовчеди,

че една ни е родата,

а пък други са съседи.

Че едно е потеклото

на чедата ни сиротни

и кръвта една в челото

блъска, няма да се кротне.

Че кръвта една в сърцето

с Вардар, Струма и Марица

не заспива и не шепне,

а ръмжи като лъвица.

Гръцки, сръбски, отомански

нож от нас парчета реже,

но гневът ни лют балкански

с враг врагува в тежки ежби.

Ала ние с вас сме братя,

не сме ние братовчеди

и една ни е родата,

обругана от съседи.

Братя, македонски братя,

хайде да се съберем

заедно за свободата -

срещу чуждия ярем!

Наздравица за любовта

             ...истинското вино е горчиво.

                            Евтим Евтимов

Любовта и виното опиват

както красотата в мрачен ден.

Често красотата е горчива

и в това е чарът й свещен.

Който чака щастие безкрайно,

който иска все да му сладни,

няма да узнае святи тайни -

има нощи, за да има дни!

С гроздобера лятото си тръгва,

ала и от превъзходен сорт

виното ще зрее и тепърва

ще се види кой винар е горд

с майсторлъка вино да отгледа,

да празнува Трифон Зарезан

и във любовта да бъде предан, 

но и не дотолкова пиян, 

че да търси само сладки ласки,

да се мръщи, щом му загорчи...

Виното и любовта не втасват

никога във алчните очи.

Както да се влюбваш и разлюбваш -

търси половинка всеки мъж -

срещнеш ли я, трябва да празнуваш,

затова със нежност я задръж,

покажи й как се прави вино,

как ширата весело кипи

и 

щом ви загорчи, да сте двамина

в една любов, събрала две съдби.

Рецепта за щастие 

Най-хубаво е да си влюбен

във жена си,

разбира се, ако и тя

във теб е влюбена -

това е истинско

семейно щастие,

с което двама

могат да векуват.

Ако си алчен

и поискаш да получиш

със своята - 

и чуждите любови,

ще бъдеш по-самотен

и от куче

сред зима без стопани

и без покрив.

За щастието 

има сто рецепти,

но знам една,

която е достатъчна:

обичаш ли,

обичай сто процента,

не си ли влюбен,

спи със самотата.

Димитър Христов е роден на 17 май 1957 г. в Благоевград. Израснал е в София. Завършил е българска филология и реторика в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Автор е на стихосбирките "Работен ден" (отличена с наградата "Владимир Башев"), "Ранена свобода", "Писма до Ева", "Български видения" (отличена с наградата на СБП за поезия), "Балада за любовта", "Романтика и пепел", "Сърдечен ритъм", "Молитва за България" (отличена с наградата "Пенчо Славейков"), "Хляб и вино", "Остров за двама". 

Носител е и на наградите "Димчо Дебелянов", "Слав Христов Караславов", "Златно перо" на СБЖ и др.

Негови стихове са превеждани и публикувани на английски, китайски, арабски, италиански, арменски, гръцки, турски и други езици. Има издадени книги с поезия и драматургия в превод на руски, украински, френски, полски, сръбски, македонски и албански.

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.