04 Юли 2020събота18:59 ч.

Паметникът на Николай Хайтов в Смолян

Имена

Николай Хайтов изживяваше драмата на Отечеството ни като своя

Щрихи от портрета на писателя

/ брой: 6

visibility 689

Драгомир Шопов

Приличаше ми на висок гръмоотвод, който поемаше обществените бури и катаклизми, за да не им разреши да вършат пакостното си дело. Поемаше и яростните гръмотевични инсинуации, и лъжи на не един и двама зломишленици и завистници, които не можеха да се примирят с това, че ги превъзхожда с няколко глави. Умееше да постави всекиго на мястото му. Спомням си някои от заседанията на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, когато като негов председател се налагаше да изяснява спорни ситуации, да съпоставя факти и събития, за да разобличава недостойни писания, клевети, доноси и лъжи. Никого не обиждаше, но беше непримирим в своите аргументирани постъпки и действия, воден от една-едничка цел - да се стигне до истината. Не можеше да понася клеветниците, нагаждачите, доносниците. И макар че именно те не го долюбваха, Хайтов никога в пререкания, спорове и изясняване на различни случаи не си разреши да слезе до тяхното ниво. Остана високо над тях, верен на себе си, на жилавия си селски корен.

С основание писателят говореше за замърсяването на обществото ни и за необходимостта от неговото прочистване. Ненавиждаше тържествуващия нихилизъм у нас и все пак вярваше, че всичко, което сме изживели като народ в дългия низ от години, ще ни помогне да преодолеем злото, ще ни помогне да си върнем разума и човещината. Той мислеше, че в това отношение много може да помогне писателят. Но казваше също така, че българинът не бива повече да изглупява, че най-сетне трябва да се опре на собствените си сили, да разчита на себе си, за да престанат да го лъжат разни демагози, които уж са се загрижили за неговото добро. Големият писател беше убеден, че трябва да се подрежат хищните нокти на капитализма, за да се даде простор и въздух за развитието на действително социалната държава. Той с болка признаваше, че най-трудните му години са сегашните - без държава, без закон. "Трябва да се възстанови властта на закона" - казваше.

Болката за чистотата и защитата на езика ни беше една от най-сериозните теми, които не му даваха мира. "Няма ли най-сетне да дойдем на себе си?" - питаше. И неведнъж писа по повод плачевното състояние на езика ни, като отбелязваше, че немарливото отношение към него е гибелно за нацията. То не обещава нищо добро занапред по много причини, като една от главните са неимоверно бързите темпове, с които в езика ни навлизат излишни чуждици и замърсяват, и загрозяват нашата реч. Какво е това явление, казваше, ако не недостойно и унизително чуждопоклонничество, парвенюшки стремеж, пренебрегвайки красивото, съдържателното, родното, папагалски да подражаваме на чуждото, без в повечето случаи да има нужда от това. Замърсяването на езика ни за него бе стъпка към духовното ограбване на нацията, сериозно посегателство върху националната ни идентичност. Хайтов беше убеден, че е необходимо час по-скоро да се приеме Закон за защита на българския език. След консултация с него аз внесох в Парламента подготвения в Писателския съюз проектозакон, който за съжаление не беше приет. За наша изненада някои учени глави от Института за български език към БАН се произнесли, че езикът ни не се нуждае от защита! Мисля, че коментари по случая са излишни. 

Когато говорим за активната обществена дейност на Николай Хайтов, не можем да не споменем безкрайната му битка за гроба на Васил Левски. На тази битка той посвети 20 години от живота си, вместо през това време да пише своите разкази или киносценарии. Може би друг би го направил, но не и Хайтов. Въпреки кръстоносния поход срещу него от страна на разни учени, изследователи и специалисти, той не престана да издирва документи, материали, да публикува писма, да пише отговори и статии по важни въпроси и да спори неотстъпчиво с тези, които обезценяваха неговите усилия да покаже истината за гроба на Апостола. Хайтов не се примири с масираната кампания срещу него и продължи със завидна упоритост и конкретност да привежда неопровержими факти по злополучната тема, да разобличава някои личности, свързани с едно мерзко деяние - изчезването на спорния скелет от църквата "Св. Петка Самарджийска". Междувременно писателят издаде и няколко книги за Левски. Той писа: "Докато съм жив, ще отстоявам каузата си за гроба на Левски... Рано или късно истината за Левски ще излезе на бял свят". И още: "Заветът на Левски е бил да има гроб. Когато са го водили за София в една каруца, той е казал: "Каквото и да става, поне костите ми да си останат в България". Предпочитал е да го обесят, вместо да го заточат в Диарбекир.  

Хайтов искрено страдаше от бедите и неблагополучията, които притиснаха българите - мизерията, лъжите, манипулациите, духовното ни обезличаване, разграждането на държавата. Убеден, че "не се е родила още ръката, която ще строши този костелив орех, българския народ", той воюваше като истински боец с неправдите, със злините, с блюдолизците и родоотстъпниците. Мислех си с каква чудна закваска е заквасен този човек, та цял живот не се умори да води сражения, да пада, но да става и побеждава, да търси и доказва истината и да не скланя глава пред силните на деня. 

В творчеството на Николай Хайтов живее родопският свят с интересния бит, с митовете и легендите, с обикновените хора, чиято душа авторът така добре познава и разбира. Той ни внушава нещо много съществено - че независимо от новите технически открития голяма грешка би било, ако се забравят първичните добродетели на българина; че традиционно българското ще ни помогне да се съхраним в трудния живот. Сред най-ценното, което осмисля съществуването ни, е творческото начало, насладата от труда, радостта от постигнатото. Тя може да се усети дори в цветовете на родопското халище, което сякаш е попило красотата и топлотата на слънчевия ден. 

Цял живот Хайтов се е вслушвал в народния говор, записвал е в дневниците си чути изрази, вицове, анекдоти и рецепти, разкази, любопитни случки. Всичко това му е помогнало, когато е създавал забележителните си книги "Шумки от габър", "Диви разкази" и др. Така, както Йордан Йовков внесе в нашата литература света на добруджанеца, така Хайтов насели литературата с просторния пейзаж и мъдрата природа на Родопите. 

За човек и творец като Николай Хайтов може да се пише и говори много, и все ще е недостатъчно. Защото трудно се обхваща необятното, а необятен беше неговият талант, необятна бе обичта му към България. В едно интервю той беше казал, че дори да му отсекат главата, тя пак ще вика: "Да живее България!" Напоследък страдаше, страдаше до болка, че Родината ни се срутва. Той я виждаше като жертва на един режисиран хаос, който цели да раздели обществото ни, да увълчи хората, да ги хвърли един срещу друг. Тревожеше го глобализмът в това измерение, в което сега се опитват да го поставят най-богатите лидери на Планетата, милиардерите, протегнали хищни ръце, по думите му, за да прилапат целия свят. Оттук, според Хайтов, се породи настъплението срещу родолюбивите пориви, срещу националните режими, срещу свободните държави, които могат да попречат на всякакви мегаломански интереси за световно господство. Хайтов виждаше спасение преди всичко в силата и устойчивостта на националната държава, в която има ред, законност и грижа за всеки неин гражданин. 

И тогава, и сега, когато мисля за него или препрочитам книгите му, се сещам какво беше казал за избирането му за академик. Припомняйки си борбата с конкуренцията, Хайтов се бе усмихнал тъжно: "Пак ще разлая кучетата..." Помислих си колко лаещи кучета има в живота ни. Колко омраза и завист съпътстват дните ни, настаняват се в нас и като поразяващи бацили тровят човека, тровят обществото ни. Докога и защо? Трупат се, трупат се въпрос след въпрос, а отговорите все като че ли не са най-точните, най-верните. Ще ги намерим ли някога? Ще имаме ли сили да ги намерим? Николай Хайтов намери своите отговори. Честни. Изстрадани. Независими от разни политически величия. Но него вече го няма. А може би не съм съвсем точен! Няма ли го наистина?  Нали ги има неговите книги! Нали има българи, нали има българска земя, нали има България! Тогава?

Ако се опитам да надвия празнодумството на днешното ни време, струва ми се, че ще чуя отново гласа му. И ще различа ясно думите: "Зловонията в една яма не се премахват, като се парфюмира въздухът в нея, а като се махне боклукът!" 

Курортът "Албена" затвори всички барове и дискотеки

автор:Дума

visibility 415

/ брой: 125

Кратки новини

автор:Дума

visibility 232

/ брой: 125

В мрежата на електронните игри

автор:Альона Нейкова

visibility 607

/ брой: 125

Наричахме го Болшевик

автор:Кирил Момчилов

visibility 659

/ брой: 125

Датата

автор:Дума

visibility 277

/ брой: 125

Гръцкият геноцид над българите, 1913-та

автор:Христо Георгиев

visibility 1244

/ брой: 124

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ