Независимост в мисленето

Пред Деня на Независимостта, ние остро усещаме словесната инфлация, която доминира света и се е развихрила над нас. Колко думи вече са загубили първоначалния си смисъл? Колко от тях са уморени от употреба и злоупотреба.
Ние също удобно подминаваме истината, че в по-далечното минало, като правителство и държава, сме правели не по-малко съдбоносни грешки в независимите си политически решения, отколкото когато сме ги предприемали в условията на подчинение. Днес същинска независимост няма. И САЩ имат, макар и често декоративна, потребност от съюзници. В партийно-парламентарен смисъл независимост се налага като предизвикваща усмивка принадлежност. Икономистите казват, че сега не можеш да произведеш един молив, без да си зависим от другиго. А все пак независимост може да има. В мисленето. Но там като че ли независимостта е най-дълбоко поразена. Следва да харесваме онова, което е стандартизирано като добродетел или порок. Приличаме на онези деца, на които казват: "Как може да не обичаш спанак, след като другите го ядат!?" Такава стандартизация обхваща не само екшъни, концерти, фитнес и модни списания. По целия ни свят има всичко друго освен авторитети, които са станали такива поради мисъл. А независимостта не е само цел. Тя е рацио, което предполага истинския прогрес за останалите. Но преди това следва да имаш дързостта да кажеш или направиш нещо, което не се възприема от мнозинството. Така е било и в миналото.
През целия XVII век Европа е разтърсвана от масови движения, безредици, бунтове и революции. От Копенхаген до Москва, от Палермо до Дъблин се играе една и съща драма, макар и на различни топографски сцени. Това е драмата на "всеобщата криза на феодализма", както още тогава ще назоват това явление хронистите. Не на друго. Селски въстания, конституционни кризи, националноосвободители съзаклятия, династически войни. Крепостникът Ем.Пугачов и средният собственик Ол.Кромуел са героите от двете периферии на Европа. В Англия публично е екзекутиран монарх, смятан за наместник на Бога. Там следва не демокрация, а повече от кралския авторитарен режим, който скоро рухва. Встрани от тази дандания остават само Балканите, които тогава не са се наричали така. След 80 години всичко свършва без успех. Навсякъде властта е възстановена и консолидирана. Реставрирана, без Англия, е абсолютната монархия и системата на аристократическите привилегии.
"Старият режим" е регенериран, за да остане в този вид поне още сто години. Неговата условна гибел, започнала от Франция, предизвиква кръвопролитни стълкновения. Тя успява, защото е предшествана от духовна опозиция, която преобразява западната политическа система и цялата морална цивилизация на Стария континент. Виждаме, че една криза може да донесе стабилизация на заплашения от нея ред. Излиза, че кризите могат да бъдат и полезни. Устоите остават. Това също е урок на историята. Но мъдрите съвременници тогава не са се съмнявали, че това е криза на феодалната система, а не недоглеждане на финансисти или предприемачи. Когато обществените институции не могат вече да изпълняват своите функционални предназначения, никакви операции за подмладяване не предотвратяват разрухата. Само я отлагат. Все още аристократите са по-силни от бизнеса. Собствеността на земята, а не занаятите и търговията, остават източник на сила и влияние. Страхът на средната класа остава. Днес наричаме съвременната криза с всякакви сурогатни имена. Самата дума криза остава йезуитско съчетание за оправдание при всякакви декларации за безпомощност. Откъде и защо дойде тя никой не съобщава. И дали е някаква новост. Протестите срещу нея не са каприз на мързеливци, а протест срещу стопанска система, автоматично обявена за единствено жизнена. Ако има виновни за нея, те плащат най-малката цена, ако изобщо плащат. А никой не смее да напомни, че  брадат философ от срещата на XIX в. е предвещал, че такива кризи са нормални, циклични и непреодолими за системата, ласкаво назована капитализъм. Липсват ли доказателства? Този обявен за човек на последните десет века анализатор бе папагалски цитиран от много старателни невежи от недалечното ни минало. Машинално, само за да покрие тогавашния тест за благонадеждност. Със същото нагаждаческо усърдие днес той буди невежи насмешки от същите злободневни тарикати. Смеем му се, но не е весело! Защото всичко става пред очите ни. Не е много трудно да присъдиш какво е било глупост в миналото. Важното е да проумееш какво от съвремието ни ще бъде назовано глупост утре! Много умуваме какво е геноцид и има ли той място в нашата история. Но своеобразен психоцид е невидима част от настоящето. Не зная какво носи по-трайно поражение.