Неспокоен и разнолик талант

Щастие за съвременната българска литература е дългогодишното житейско и енергично творческо присъствие на поетеси като Елисавета Багряна, Дора Габе, Лиляна Стефанова, Блага Димитрова, Станка Пенчева... Несъмнено изминалият XX век ще бъде разглеждан от идните поколения и през окуляра на вдъхновеното им лирическо зрение. Тези удивително ярки, неординерни, многостранно надарени личности са оставили своя отпечатък не само върху развойни тенденции в литературата и културата, но и в цялостния обществен живот на миналото столетие.
Особено място във фалангата талантливи поетеси заема Лиляна Стефанова. Тя е от авторите, които още с първите си произведения дръзко и предизвикателно навлизат в полето на изящната словесност, привличат с магнетичното си излъчване вниманието на критиката и по-широката публика, не се страхуват от литературните полемики и дискусии и отстояват не само личните си творчески позиции, но респектират и с категоричната защита на нормите на обществения морал.
Впечатляващо е, че дарованието на Лиляна Стефанова още от ранните й творби се развива едновременно в няколко съществени направления. В самото начало тя се заявява като автор с ясна социална позиция; температурата на нейните граждански емоции винаги е висока. Неспокойствието, вътрешното неудовлетворение, патосът на правдивостта доминират над всичко. Разбира се, и дума не може да става за елементи на декларативност или пряка публицистична обагреност, каквато е характерна за редица автори от началото на 50-те години на миналия век.
Следвайки благородните традиции на високата българска поетическа класика - Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Кирил Христов и Пенчо Славейков, Гео Милев и Никола Вапцаров, - и Лиляна Стефанова разгръща вдъхновението си в няколко важни тематични посоки. Преди всичко в лириката й струи неудържима, стигаща до екстаз, любов към Отечеството. Патриотични интонации или цели стихотворения, посветени на любовта към родината, ще открием в почти всички нейни сбирки. Лиляна Стефанова усеща конкретния пулс на времето и ако в по-ранни свои произведения тя е възторжена и романтична, наблюдавайки изграждането на нова България, присъединявайки се към патоса на съзиданието на онова време, то в последните си засега творби тя страда заедно със своя народ от покрусата на идеалите, ужасява се от нашествието на нихилизма и отродителските тенденции, завладели страната и налагани от нейния така наречен нов политически елит. Емблематично в това отношение е стихотворението й "Разделена земя", посветено на трагичната съдба на българските емигранти:

Защо неволята бащина
и в новото хилядолетие?
Балкани,
защо Историята не на бал кани
чедата ви?
Айде, поне на семейна софра!
Защо пак
нивата отсам - стоката оттатък.
Стряхата отсам - сълзите оттатък.
Майката отсам - рожбите оттатък.

И пак
опелото отсам - кръщавката оттатък.
В 21-вия? Защо?

Патриотичното чувство у Лиляна Стефанова е дълбоко органично и промислено, то може да се изрази в плач за нелеката съдба на прокудените или в ридание за едно закрито българско училище, или в покруса за съдбата на изчезващото днешно българско село, чиито нравствени ценности и ориентири определят фундамента на националната културна самобитност и идентичност...
Лиляна Стефанова е трагично раздвоявана между любовта и мъката. Между волтовата дъга на тези две екстремни чувства и състояния възникват нейните привлекателни и загадъчно емоционални пътешествия. В ранните стихосбирки на поетесата ние биваме впечатлени не само от индивидуалните и емоционалните трепети, но и от нещо много по-съществено - драматичното съпреживяване на трагедията на следвоенните жени. Емблематично вече е станало нейното стихотворение "Две по две", в което по неподражаем начин са пресъздадени мъката и героизмът, нежността и суровостта, волята и темпераментът на руските момичета и жени, преживели ужаса на Втората световна война:

Момичетата танцуваха две по две
в стари басмени рокли.
Танцуваха на широка площадка
в парка,
сами -
две по две,
две по две -
танцуваха, докато им се завие свят,
стъпка напред - отново назад.

За повечето стихосбирки на Л. Стефанова е характерно рядкото съчетание на лирически и героически интонации. Тя се хвърля в емоционалните бездни на индивидуалната любов и на върховния екстаз пред подвига на първопроходците. В стихотворението "Те не бяха по-стари от нас" поетесата разсъждава за подвига на духовните наши предтечи - Ботев, Смирненски и още достойни личности, които са предопределили и легитимирали нашето днешно достойнство.

Под неистови ветрове
те рискуваха, те раздаваха
ум и воля, сърце и страст.
Те за нищо не се оправдаваха.

Лиляна Стефанова ни поднася ярки и великолепни поетични метафори, независимо дали става дума за интимна лирика: "О, сладко, слънчево безумие", или абстрактен прелестен любовен етюд: "Вечерта заспива / като негърка / в бяла люлка". Или иде реч за възпев на българския дух, воля и характер, манталитет:

Но имаше - и днес ли има? -
сърца способни да горят,
да защитят великодушно
и стих. И вяра. И сълза.

С поразително упорство и постоянство Лиляна Стефанова дълбае в рудниците на българското Слово в продължение на повече от шест десетилетия. Става дума не само за поезията, но и за прозата, публицистиката, мемоаристиката, пътеписа и т.н. Нейните книги "Една есен в Америка", "Вулканите на Мексико димят" и "Япония без кимоно и ветрило" претърпяха по няколко издания, превърнаха се в значително културно събитие на своето време. В тях ние виждаме другото лице на Лиляна Стефанова - освен нежното й проникновено поетическо чувство, още и изключителната острота на анализа, способността за мащабно и многопосочно структуриране на повествованието, при което имаме съчетание на мемоарния елемент, пътеписа и изграждането на плътни художествени характери.
Стотици са публицистичните статии, есета и интервюта на Лиляна Стефанова, посветени на творци и проблеми на световната култура и литература. Самата тя е в лично творческо приятелство и познанство с десетки от най-големите съвременни писатели и хора на духа.
Тази неуморна жрица на Словото е подготвила за печат и удивителен автобиографичен роман, който вече върви към читателя. Той ще ни помогне да доуплътним и обогатим представите си за тъй разноликия и многопластов талант на авторката. В този роман тя повествува не само за своя личен живот, но и за живота на отечеството през последните 5-6 десетилетия. Поднася ни сурова и автентична картина на драматичния и разтърсващ финал на ХХ век, когато социалните трансформации и пертурбации преобръщат не само индивидуалните човешки съдби, но и развитието на цялото общество. Тази своеобразна кардиограма, сигурни сме, ще вълнува следващите поколения и ще предизвиква тяхното социално, интелектуално и художествено внимание.
Лиляна Стефанова работи повече от шест десетилетия, втурвайки се в тунелите на българската изящна словесност, като посвещава усилията си за развитието на езика, за многообразието на метриката, строфиката, великолепните ритмически конфигурации, римата, пластиката на художествените видения, метафоричните експлозии и невероятната образна специфика. Лиляна Стефанова като весталка отдава енергията и таланта си на българското Слово. Словото, което е в Началото, както казва Евангелистът, Словото, емблематизиращо скритата същност на Бога, Божественото, въплътено в енергията на Словото.