Нещо, което никога не се повтори

Дима Николчева-Дудулова

Така се случи, че на Бъдни вечер се оказах в много пъстра и приятна компания. Започнахме вечерта в тесен кръг, децата ми и аз, а я завършихме късно през нощта с две приятелски семейства на синовете ми. Едното от тях дойде заедно с баща си, човек около седемдесет - седемдесет и пет години, когото познавахме всички, но не беше сред най-близките ни приятели.
Както си му е ред, вечерта се развиваше по план - постните манджи под брой, питка с паричка, червено вино, чесън и мед, орехи, плодове. Някой от гостите попита: "Абе, какво ще правим за Нова година" и разговорите тръгнаха в нова посока. Гостите ми се оживиха, заваляха предложения къде да се съберат, всеки предлагаше да се отиде у тях, някой предложи вила в подножието на Витоша, друг обеща да провери за хижа в Стара планина, там работел приятел. Само ние с възрастния ми гостенин мълчахме и слушахме. Той ме попита какво смятам да правя, отговорих, че най-хубавите новогодишни празници съм имала в дома си - всичко ми е под ръка, мога да легна и да стана когато искам, да си сложа на масата, каквото съм си приготвила, и винаги се случва нещо, с което запомням празника... Той се засмя и тихо започна да ми разказва за първата запомнена новогодишна нощ в живота си. Заговори тихо, но сигурно сте забелязали, че когато някой говори полугласно, тишината рано или късно настъпва и след по-малко от минута всички слушахме спомена за

последния ден на далечната 1946 година

и за срещата с първия ден на 1947-а в малко градчe на границата ни с Турция.
- Баща ми беше военен - започна мъжът. - И винаги, когато го местеха от място на място, вземаше цялото семейство, държеше да сме заедно. Те двамата с майка ми, брат ми - бебе, и аз, току-що навършил шест години, в един много снежен декемврийски ден слязохме на гаричката в Момчилград с три големи куфара (останалият ни багаж, натоварен в товарен вагон, щеше да дойде по-късно), с палтата на гърба си и с брат ми в ръцете на майка ми.
Беше студено, това го помня - там живяхме три години, но винаги когато чуя името на това градче, изплува спомен за сняг, сняг и сняг. Такава беше и тази новогодишна нощ.
Едно войниче ни помогна да се настаним в джипка, такива след време виждах само по филмите, и много бързо стигнахме до квартирата, в която щяхме да живеем. Празна, нямаше дори печка. Баща ми излезе някъде, а ние го чакахме седнали на куфарите си. Не помня кога и как, но първо се появиха дърва, после - малка готварска печка, която много скоро се зачерви от огъня, три или четири сламеника, чаршафи, одеяла, някакви домакински съдове и войнишка бака, в която ни донесоха храна.
Жилището ни беше на първия етаж в блок за семействата на военните в района на самата казарма. След като ни "настани", баща ни се огледа и отиде по работите си, майка ми се зае да "очовечи" квартирата, а ние с брат ми, уморени от пътуването, заспахме. Помня, че още на другия ден дойдоха и първите съседи, по-скоро съседки, да помогнат на майка ми да се справи с "полевата" ситуация.

Независимо от сиромашката обстановка

и хаоса, у дома вече се говореше за посрещането на Нова година. Тогава Бъдни вечер и Коледа се падаха през януари по стария календар. У дома се появи елха. Съседките и майка ми набързо измайсториха играчки от хартия, нарязаха и усукаха гирлянди, за свещи да не говорим - имахме ги всички, защото токът не беше както сега - светлината мъждукаше, а и често спираше. За самата Нова година реши се да я посрещнем всички у дома - все пак беше най-широко, сандъците с пристигналия багаж бяха затворени в една от стаите. В най-просторната, с елхата, някой донесе голяма маса и нормални столове (ние още седяхме на рибарски сгъваеми столчета), появиха се порцеланови чинии, разпределиха се задачите.
Забелязали ли сте, че в такива малки, макар и случайно събрани общества, всеки бързо се намества - поне тогава беше така. Задачите се разпределиха и на 31-ви сутринта почти всичко беше готово. На нашата печка трябваше да опечем баницата и месото за цялата компания - а тя, мисля, че беше от пет или шест семейства. Майка ми и баща ми изведнъж се оказаха най-възрастните, а аз най-големият от децата, и като че ли по тази причина всичко се завъртя около нас.
Малко преди да седнем да обядваме, по стъпалата се затупурка, затряскаха се врати, някой заудря по вратата. Баща ми излезе и след секунди се върна, нахлузи униформата си. За пръв път виждах тази униформа, приличаше на войнишките, груби дебели дрехи, само дето пагоните бяха различни, брат ми ревеше, майка ми се щураше край него и току пред вратата се разплака с глас. Баща ми я целуна по бузата, каза: "Ще се върна..." и замина заедно с другите мъже.

Блокът като че ли замръзна

отникъде не се чуваше шум, даже брат ми заспа. Късно следобед у дома започнаха да се събират съседките, идваха мълчаливи с някакво ръкоделие, сядаха на сламениците, на рибарските столчета. Три деца, по-малки от мене и едно почти колкото мене, и аз като домакин се заиграхме с нещо, не помня точно с какво, но бяхме тихи като мишки. Жените си говореха нещо и чакаха. Стъмни се, дечурлигата заспахме, а когато се събудихме сутринта, картината беше същата. Нито една от тях не си беше отишла, седяха и чакаха. Бяха приготвили закуска, но не видях някоя от тях да яде. Чакаха мъжете си.
Аз попитах дойде ли Новата година, а майка ми ни изгледа и каза: "Е, не още, рано е още, ще дойде и Новата година". Така изкарахме три (или четири) дълги тежки дни, ние, децата, не разбирахме какво става, но бяхме кротки, усещахме страх от тишината, от нещото, което ни дебне, а не знаем какво е...
На третия или четвъртия ден (това го уточнявахме по-късно, защото баща ми и майка ми сочеха различни дати - на нея й се струваше, че бе минало много повече време), та на третия или четвъртия ден мъжете се върнаха. Настъпи страхотна олелия, то бяха викове, прегръдки, плачове.
И досега помня как баща ми застана на вратата с килната фуражка, с наметната върху едната ръка куртка и шинел, защото другата беше превързана и висеше на врата му на бинт. Майка ми изхлипа и увисна на врата му, а той изохка и леко се отдръпна, но със здравата си ръка я придържаше здраво към себе си. Тогава за първи път видях мъж да целува жена по устата. Нямаше телевизия, нямаше даже кино в това градче, по-късно започна да идва пътуващ кинематограф, но

тогава тази целувка ме порази

- тя беше дълга, стори ми се прекалено дълга и започнах да ги дърпам ту единия, ту другия, да ми обърнат внимание, брат ми хленчеше, но татко целуваше очите, бузите брадичката, шията и отново устните и тогава аз се разревах, писна и брат ми и като че ли ги отрезви. Татко ме вдигна със здравата си ръка и също ме целуна, наболата му брада ми бодеше, миришеше на цигари - той пушеше до последния си ден, и изведнъж се почувствах сигурно, спокойно, нямаше я онази тежка тишина, изпълнена с неизвестност. После целия следобед, през нощта и до обед на следващия ден мъжете спаха, а жените се заеха с подреждането на празника.
Наистина беше празник! Някой се сети, че днес със закъснение посрещаме и Нова година, и Бъдни вечер, и Коледата, и не знам как се случи, но всеки получи подарък. Някои се бяха готвили предварително, а аз получих един невероятен кон, направен на ръка от бяла вълнена кърпа, с красива глава, с очи от малки копчета, избродирана уста, с тяло и крака солидни и мощни като конете, дето теглеха оръдията, целият натъпкан с вълна, а гривата и опашката - от пресукана светлокафява вълнена прежда. Доскоро го пазех... изчезна някъде...
Но получихме и общ голям подарък. На вратата ни се потропа и баща ми отвори. На прага стояха двама мъже, по-възрастният беше с нещо като голяма шапка, увита с бяла "кърпа" на главата, а младият, който през следващата година ми беше учител в първо отделение, каза нещо на баща ми и му подаде една голяма тава. Баща ми я пое със здравата си ръка и ги покани да влязат при нас. Направихме им място, сложиха тавата на масата и махнаха кърпата, която я покриваше -

половината от нея беше пълна с баклава

а другата половина с локум. Мъжът с бялата шапка на главата (за пръв път в живота си виждах ходжа) ни огледа, усмихна се и отчупи от питката, която майка му подаде, топна я в купичката с мед и високо на български каза: "Аллах да ви пази. Честита ви Новата година и на вас". Почти всички от мъжете говореха турски, говореше го и баща ми, така че стана оживен българо-турски разговор, смяха се на нещо, което не разбирах, гостите хапваха от питката, от сладкишите, но само младият мъж изпи чаша червено вино, и станаха да си ходят.
Това е единствената Нова година, която помня с такива подробности. Другите си приличат и не съм недоволен от това, но толкова много неща ми се случиха в онези последни дни на декември и в първите дни на януари: за първи път видях истински страстни целувки, които нямат нищо общо с целувките от екрана; за първи път получих саморъчно направен подарък, който ми беше като талисман; за първи път видях непознати хора, станали много близки в тревогата си; за първи път родителите ми поканиха на масата си непознати. После много непознати са сядали и у нас, и на моята маса, но за първи и за последен път в една и съща нощ дойде за мене и Новата година, и Коледа...
Ето това помня и как да забравя толкова много неща, станали за първи път в едно толкова кратко време. И това сливане на Коледа с Нова година, което никога не се повтори...