Нещастието не е заразително

Сега я втасахме! Няколко хиляди поискаха да намерят мир в нашата земя и ние ги погнахме. Което показа какви сме по нрав, съвест и така нататък. То това е ясно. Митът за гостоприемството на българите отдавна се стопи. Може би умря в онези къщи по селата, които изоставихме по баирите, както се изоставят призраци. Забравили, че по тези баири бяха нивите, изхранили нашите баби и дядовци. И днес живеем настръхнали и озлобени срещу всички. Така е и в двумилионната София, така е и в петмилионната провинция, която един бивш конституционен съдия онзи ден руга по телевизията. Той открай време нещо не връзва с народа си, ама нейсе. Днес темата е друга.
Цяла България настръхна срещу сирийците. Къде явно, къде под сурдинка всички почнаха да мрънкат срещу бежанците, забравили, че една голяма част от българите също са бежанци от българските земи в окръжаващите ни държави. Да не говорим, че децата ни също са бежанци по целия свят, но този път прогонени не от война или диктатор, а от немотията. Което е още по-лошо! И никой не се замисля, че сирийците бягат от смъртта. Защото смъртта стана ежедневие от телевизора. Защото ние се научихме да живеем чрез телевизора, чрез тъпите шоупрограми и още по-тъпите политици, които ни учат да се мразим. И докато сричахме азбукито на омразата, се превърнахме в идиоти. Не можем или не искаме да осигурим човешки условия за живот на човешки същества. Тикаме ги в бивши казарми като в концлагери.
Понякога се питам дали не сме се превърнали в нацисти?!? И то от най-лошите - бедни и озлобени срещу всички.
Защо го правим? Нима не можем да приемем с усмивка и доброта няколко хиляди изпаднали в ужас хора? Те са загубили всичко - родина, близки, имоти! Ние поне това имаме. Тогава защо се гнусим от човешкото нещастие. Страхуваме се да не е заразително. Не, човешкото нещастие не е заразително, но човешката простотия е пагубна. Вижте Средновековието и ще ми повярвате!
Всъщност ние трябва да сме благодарни на потока бежанци. Те ни показаха на какъв косъм виси цялото ни общество. Цялата ни халюцинация за демокрацията, в която живеем, се стопи и лъснаха страхотни язви. Една от тях е, че нашата икономика не може да понесе три-четири хиляди души. Ние не можем да ги настаним под покрив, да ги нахраним и утешим. Това означава само едно - нашата държава не съществува. Ако има някакъв управленски апарат, то той живее само за себе си. Останалите караме на автопилот. Само дето и самолетът не съществува. А ние си мислим, че летим. И насън, и наяве, както се разказваше в един филм. Само дето нашият филм е лош. И сценарият му е лош, и актьорите, режисьорът и музиката. И диалогът не струва. Всъщност диалог няма, има само едно и също повтаряне от парламентарната менажерия, което е по-лошо и от някогашните манифестации.
Питам се какво правят по цял ден разните там анализатори и наблюдатели, че не предупредиха за възможните потоци от бежанци от изтока. На никой ли не му дойде на акъла, че когато ни приемаха в Европейския съюз, го правиха не заради черните ни очи и изписаните ни вежди, а именно за да бъдем буфер за възможни емигрантски вълни, след като САЩ развихрят демокрацията в източните държави? Ако са се надявали на нещо друго тия анализатори, да си хвърлят книжките, дето ги четат и пишат и да отидат на работа в селското стопанство. Защото освен с дефицит на морал кризата от Изтока ни завари и с дефицит на управленски решения. И то не от днес, а от години.
И най-опасното е, че освен, че не знаем къде да ги настаним, ние не знаем какво да ги правим! И гледаме къде да ги запрем. За всеки случай. Щото така се грижим за населението. Но това са хора и един ден те ще се надигнат. Тогава какво ще ги правим? Ще ги разстрелваме ли?!
Ще ми кажете, че това е несериозно, но аз ще ви кажа, че въпросът предстои. Вярно, че сама по себе си България има достатъчно дертове, но истина е и това, че не можем да си затваряме очите пред съдбата на тези човешки същества. Тя и без това никак не е весела!
Такива работи...