26 Април 2019петък07:01 ч.

ХУДОЖНИК ЛЮДМИЛ АСЕНОВ

Избрано

Поезия

Непреходните стихотворения на Лиляна Стефанова

/ брой: 71

автор:Дума

visibility 393

Аз искам да ти вярвам

Аз исках да ти вярвам.

И ти вярвах.

Аз пренебрегвах хорската мълва

и шепота с двусмислени слова -

услугите на ревностни приятели,

досадния рояк доброжелатели,

които ми намекваха открито,

че толкова наивни сме жените.

Аз исках да ти вярвам.

И ти вярвах.

Аз можех със затворени очи

да слушам твоя глас да ми звучи

и с доверчиви стъпки -

без съмнения -

да те последвам

с обич и търпение,

да те последвам

в мрак и мъка страшна

каквато и беда да ни заплашва.

Но ти веднъж излъга.

Мен излъга.

То беше дребна, да, но бе лъжа.

Ти свойта строга дума не сдържа.

Не ти се сърдех. И не те упрекнах.

И ни веднъж за нея не намекнах.

Ала в гърдите ми заби тревога:

аз искам да ти вярвам...

Но не мога.

Без милост

Да убиеш училище.

Хладнокръвно, 

като наемен килър

без милост 

да се прицелиш

в малък светлик.

И да го улучиш.

Да запокитиш в нищото 

села и градчета.

Глухи. Мъртви.

Без училищен звън. Без деца.

Да убиеш училище. 

Буквара,

таблицата за умножение,

гласа Паисиев, 

песните Вазови,

първата читанка.

Черна дъска,

побеляла от срам.

Чинове паяжинно празни.

Тетрадка с недописано детство.

Да убиеш сеяча, 

посял бъднина

в класната стая на вековете.

Паметта на баща ми, 

старият учител,

на майка ми -

даскалица в затънтено село.

Да убиеш училище,

да убиеш мен.

Бях, за да бъда

Какво чудотворство

да се откриваш в думите,

в тайните на душата си,

в човешката болка,

в гнева на бурите,

в ранени надежди,

в гордото мога!

Да се откриваш

в нови пространства,

приятелства,

в красотата на изгрева,

в тъгата на залеза,

в зелената лудост на вятъра.

Да се подгонят рими и багри,

да викнеш свободно и дръзко:

Бях, за да бъда!

Далечно странстване

Кога се събуди в душата ми

този копнеж 

по далечно странстване?

Кога възжелах да пребродя

оня загадъчен свят,

който захапа мечтите ми?

Кога лумна тази жажда

за недостъпни брегове,

за джунгла от неизвестност,

за невкусван плод,

за огнени страсти,

за напеви разплакани

от горчива раздяла?

Кога ме погълна

това неистово надбягване?

Този бяс да изпреваря,

да се слея с онова,

което друг не е докоснал?

Защо в сладко безсъние

търся неразгадани тайни,

съзвучия, 

които само аз улавям?

Защо така горещо искам

и есента в словото ми

да бъде пролетно дръзка.

Душите ни са заедно

Душите ни са заедно.

Защо?

Отдавна

като паяжинна нишка

се скъса всичко помежду ни -

нищо

не се помъчихме да съхраним.

Дори най-важното за нас.

Кое бе то?

Забравихме.

На окачалката

до твоето палто

от колко дни

не се е сгушвало палтото ми.

Отдавна.

Но безразсъдни,

с нежност първозданна

душите ни са заедно.

Защо?

Има и няма

Тая зашеметяваща разлика

между думите

Има

и

Няма!

Два полюса,

които непрекъснато

разменят местата си

и ни правят

ту много щастливи,

ту много нещастни.

Ти се радваш,

ликуваш,

дишаш,

живееш, 

носиш богатство,

носиш в себе си думата

Има.

Има приятелство,

има обич,

има вярност,

има безсмъртие.

Има. Има!

И някой ден,

един съвсем обикновен

ден,

неизвестно как, 

незримо,

усещаш да докосва раменете ти,

да ги докосва само,

думата Няма.

Знаеш ли що е вярност?

Знаеш ли що е обич?

Къде са те?

Къде са?

Измама.

И се изправя,

и гледа безмилостно

думата Няма.

О, страшен кръговрат

на двете думи,

не искам

да ти се подчиня,

да се мятам

между нощта и деня,

между лед и пламък,

по невидим маршрут.

Аз ще се съпротивлявам.

Упорито ще повтарям:

Има.

А някакъв глас се надсмива:

Има? Какво?

Има студ?

Има подлост?

Има ревност?

Има мъка?

Има рани?

И се втурвам

да търся другата дума:

Няма!

Не, стига толкова,

по дяволите, 

нека

местата си да сменят

непрестанно.

След Има

нека иде

кратко Няма

и Няма

нека сменя ново Има...

Игра ужасна между двете думи,

игра, която всъщност е живота...

Кога

Късния есенен обир

завърши. 

Сама съм сред голите буки и ясени.

Не тъгувай, си казвам.

Нищо не е загубено,

това не е краят. 

Зеления пламък е жив,

диша в дълбоките корени.

Всички пият надежда,

чакат чудото 

Пролет.

А нашата страна обрулена, 

оголена, ограбена,

съсипана, почерняла от мъка,

с нея ще стане ли същото чудо?

Ще възкръсне ли 

нейната сила и слава?

Ще светне ли лъч от надежда?

Ще стане ли чудо?  

В коя пролет?

Кога?

Края на земята

Последна точка.

Краят на земята.

Ланд енд - от зла стихия издълбан.

Оттук нататък - вятърът премята

вълните на враждебен океан.

Нима дотук е пътя?

Всичко. Ние.

И спираме пред крайната черта?

Последните ни стъпки ще измие

нехаен прилив късно през нощта.

И - струва ми се - ставам по-желана,

и по-желан си на брега скалист.

Ту светва, ту изгасва взрив от пяна

и се откройва твоя профил чист.

Изчезват гласове и разстояния.

Следа от кораб. Знак от дим трепти.

Прашинки в царственото мироздание.

На края на земята. 

Аз и ти.

Многоцветен ден

Навъсен и сив делник

ме сграбчи в мрачна прегръдка.

С плаха надежда чакам

слънчев лъч да близне

върха на тополата.

Напразно. Става все по-мрачно,

все по-студено.

Не, никога не е лесно.

Но ти можеш, ти отново успя

да превърнеш

грозния делник

в многоцветен работен ден,

в красива битка

със словото.

Дълги часове

безпощадна схватка 

с това, което не си постигнал.

Когато ти е най-трудно,

когато губиш кураж,

щедра слънчева милост

грейва над ръкописа,

внезапна сполука -

и отново напрегнат двубой.

Късно след полунощ

благославяш делника,

събудил ритъма на новото,

нахранил душата ти

с чудото да можеш.

Не мечтая за нежност

Не мечтая за нежност - 

само

за по-малко грубост.

По-малко убийства с думи,

рани от думи.

Не мечтая за щедрост -

само

за по-малко алчност.

Тоя бяс за пари

да не изтрие от лицето човешко

и последна сълза.

Не мечтая за милост -

само

за по-малко жестокост.

Ръка на злодей да пощади

поне плач на дете

и молитва на старец.

Кога мечтите ми така обедняха?

Защо са по-скромно облечени,

по-пестеливи?

И защо горчиво съзнавам,

че вече не мечтая за нежност,

а за по-малко грубост,

по-малко жестокост.

По-малко.

Поне по-малко.

Не се научих

Не се научих

да бягам от злото.

А колко пъти

сама - срещу него.

Не се научих

да моля за милост.

А колко страдах 

жестоко ранена.

Не се научих

да търся смирение.

А как развенчавах

лъжи и заблуди.

Не се научих

на кротко щастие.

А колко грубо

ме грабваха бури.

Не се научих

да гоня лекото.

А как се гордеех

с трудна сполука.

Не се научих

на сладка почивка.

А колко лудо

препусках след вятъра.

Не се научих.

Родината

Изсъхва лоза. Разлиства се зло.

Като проклятие

земна грамада се свлича.

Радост ограбена.

Бразда, засята с тегло.

Защо те обичам?

Нощта - стон. Денят - залък корав.

Алчна ръка

на просешки хал те обрича.

Мълчиш. И ми иде да вия от гняв.

Защо те обичам?

Зъзне дете. Пламва гора.

Изпод жални ресници

гладен поглед наднича.

Ти своята участ сама избра.

Защо те обичам?

Без памет и храм е твоето днес.

Невежа сломи гордостта ти,

светини отрича.

Троскот поглъща

вековна слава и чест.

Защо те обичам?

Млъкват училища. Гаснат села.

Марица отровена

плахи молитви повлича.

Сърдито слънце над голи бърда.

Защо те обичам?

Децата ти хващат широкия свят.

За хляб и надежда

в далечен край коленичат.

Тъгуват. Насън се връщат назад.

Защо те обичам?

Стъпкани рози. Дъх на студ.

Бедна, окаяна -

чакаш добра поличба.

Да съдя - не смея.

В разума - смут.

Само сърцето ми знае

защо те обичам.

Лиляна Стефанова е родена на 17 април 1929 година в София. Завършила е Държавния институт за театрално изкуство ГИТИС със специалност режисура в Москва, а по-късно и Литературния институт "Максим Горки". Специализирала е в Лондон. 

Автор е на повече от 50 книги с поезия, проза, есеистика, творби за деца, публицистика, драми. Нейни стихотворения са преведени на 31 езика. Общият тираж на книгите й надхвърля 1 милион екземпляра. Носител е на престижни национални и международни награди, сред които на Съюза на българските писатели (три пъти), "Станка Николица", наградата за поезия "Яворов", "Дора Габе", на Съюза на преводачите в България, на Съюза на Московските писатели, както и на Димитровска награда. 

Голямото пътуване започва

автор:Дума

visibility 6

Развалят договорите с американските централи

автор:Дума

visibility 517

/ брой: 80

"Локхийд Мартин" отваря ремонтна база за F-16 в България

автор:Дума

visibility 178

/ брой: 80

Горивата ще поскъпват още

автор:Дума

visibility 110

/ брой: 80

Брюксел разреши държавна помощ за суровото мляко

автор:Дума

visibility 127

/ брой: 80

Първа среща между Путин и Ким

автор:Дума

visibility 0

Плашат Русия със "100 хил. тона" дипломация

автор:Дума

visibility 275

/ брой: 80

Иран: Ще отговорим на санкциите

автор:Дума

visibility 179

/ брой: 80

САЩ убиват повече цивилни от талибаните

автор:Дума

visibility 186

/ брой: 80

Пазарният джихадизъм удари онкоболните

автор:Юри Михалков

visibility 220

/ брой: 80

Нюрнберг - светлина и сенки

автор:Ева Костова

visibility 141

/ брой: 80

Раздвоеният

автор:Ростислава Иванова

visibility 134

/ брой: 80

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ