Необятният свят на Владимир Висоцки

Приживе той нямаше звания. Не бе член ни на Съюза на писателите, нито на Съюза на композиторите. Той бе поет, актьор, бард... Харесван не от чиновници, раздаващи титли, а от народа. Затова и до днес го наричат Всенароден...

"На този ден той щеше да навърши..." - така обикновено започват изреченията на повечето статии в пресата, публикувани по повод рождената дата на Владимир Семьонович Висоцки - 25 януари. Анализи, коментари, спомени, изваждане наяве на неизвестни факти и забравени снимки се опитват да посъбудят душите на хората, вцепенени от факта на трагичната загуба. И така вече 34 години след смъртта на артиста на 25 юли 1980 г.
Оттогава цяло поколение не само се е родило и израснало. Но вече има и свои деца.

Кота нула

Наистина, не е за вярване, че над 3 десетилетия животът продължава и без Висоцки. Или все пак с него? През това време са издадени известни и не чак толкова познати на широката публика стихове на твореца, голяма част от прозата му, записват се не десетки, стотици негови песни. Не само в родината на Висоцки, но и в чужбина се издигат паметници в чест на барда, създават се музеи, организират се конкурси и концерти, кръщават с името му и звезди в безкрайния космос... Дори го "изучават" в училищата.
А докато е жив, просто... го обичат. Обикновените хора го приемат за един от тях - смешен, ядосан, добър, твърд, инат, наивен, но и мъдър. Харесват го заради това, че в него има... живот.
Дори на снимачната площадка излъчва такава луда енергия, та изглежда, че въздухът край него започва да се разцепва - спомнят си кинаджии, работили с Висоцки. А той самият като че ли се стреми да се докосне до безграничното, като го прави, разбира се, със стиховете си: "Хоризонтът е финал, а лентата е краят на Земята - длъжен съм да бъда първи там..."
Изпълнението на песните му е придружено с неповторимо, уникално не само като звучене, но и по смисъл ръмжене. И въпреки че никога не се вписва в общоприетите разбирания за певец или актьор, Висоцки е истинска звезда. Харесван и обичан от всички, но и изключително самотен. Със свой собствен коловоз. Който дава възможност на влака му да пътува към безкрайността...
Може би затова е почти невъзможно да си представим Владимир Висоцки стар или възрастен, 76-годишен - на колкото щеше да стане днес, ако... Той изживява своите 42 (вечни) лета и завършва земния си път така, все едно са негова песен - с най-значимия стих, на най-ярката нота, сривайки всичко до кота нула...

Дар и болка

Някои непрекъснато бдят над едва различимия си пламък, пазят се, обгрижват егото и тялото си и треперят за собственото здраве. И ако се наложи да пожертват и малка част от безценните капки живот, го правят изключително пестеливо.
Целият път, извървян от Висоцки, ясно показва, че авторът на стотици песни за народа, които звучат като безапелационни истини, бе пълен антипод на подобен начин на оцеляване. Живя с огромно желание, задъхвайки се от дарбата си, удоволствията и болките, изразходвайки се докрай, изпепелявайки своята душа, а в последните години и себе си. Ненапразно казват, че алкохолизмът и наркоманията - чести спътници на таланта, всъщност са скрито, забавено, разтеглено във времето самоубийство.
Висоцки страда, мъчи се, неведнъж опитва да надвие собствената болка и зависимост - непоносима за толкова свободен вътрешно човек. Уви, не успява. Въпреки че едва ли не му бе писано да живее поне 200 години. Надарен с могъщ организъм, непрекъснато натоварван с немислими грижи - и творчески, и не чак толкова. Гласът му, побиращ и предаващ изключително мощна енергия, е способен да взривява и разкъсва пространства и души. Както и думите: "Поетите ходят на пети по острието на ножа и режат до кръв своите боси души..."
И като че ли няма как да е другояче.
Все пак Висоцки изгоря - така, както изгарят звездите в космоса. Изглежда не бе писано да доживее онези почести, които се посипаха като дъжд след смъртта му.
Колкото и парадоксално да изглежда, той се ражда и живее в точното за него време. Въпреки че понякога го задушава, му дава сили и вдъхновение. Онова време. Не нашето.
И затова сигурно мократа риза, скъсаните струни на китарата и издраните до кръв пръсти са най-добрите показатели за отношението на Висоцки към спектаклите и концертите му.
Достъпен съм за целия салон.
Пристъпвам към привична процедура:
икона уж е този микрофон,
а днес стоя като пред амбразура.
И защо му е трябвало всичко това? - може да попита някой разумен и разсъдлив съвременник на лъскави кумири, амбициозни, капризни и с гигантски хонорари. Отговорът е еднозначен и категоричен - Висоцки просто не можеше другояче. И колкото и да е странно, именно в това негово себеотдаване, макар и завършило с трагично самоизгаряне, е необятната същност на твореца.
Талантливите хора обикновено са и пророци. Спомнете си думите, написани от Висоцки в последното стихотворение, което стана, уви, и предсмъртно: "Да пея съм готов пред съд всевишен, и да се оправдая знам с какво." А малко преди да си отиде, казва: "Или ще умра, или ще изскоча." Не изскочи. Но ни напусна само физически.

Общата мъка

Наистина, какво щеше да прави Висоцки днес, в това странно и объркано време? Как би изглеждал талантът му на актьор на известната "Таганка", след като трупата на театъра се е разделила (поне) на две части? Виждате ли го да се снима в модерни екшъни? Или да свири и пее на корпоративни партита, организирани от олигарси и за новобогаташи? А може би някой си представя Висоцки, седнал пред камината в разкошна вила на култовата "Рубльовка", вижда портрета му по кориците на лъскави списания или си въобразява как бардът се разхожда с китара на рамо из светски партита? Слава Богу, подобни сценарии не са възможни. Със сигурност самият Висоцки нямаше да позволи нещо такова да стане реалност. Но се намесва и ръката на вездесъщата съдба...
За неговото погребение се говори и до днес. Неочакваната смърт на артиста се превръща в най-важното събитие в страната, въпреки че именно тогава Москва е домакин на Олимпиадата. Официално съобщение за трагичния край на живота на всенародния любимец няма. Само на прозорчето на касата на "Таганка" е закачено скромно съобщение от 4 думи: "Умря актьорът Владимир Висоцки".
Безкрайна опашка от хиляди хора, обединени от общата мъка и болка за огромната загуба, се извива към театъра. Не тълпа, не безлична маса, а живи хора, с насълзени и натъжени очи, искат да изпратят в последния му път поета, артиста, човека. Море от почит залива не само улиците, водещи към "Таганка", но и прозорците, балконите, покривите, дърветата и стълбовете в околността. Гласът на Висоцки може да се чуе отвсякъде - стотици магнетофони са заредени като картечници с песните на барда.
Само веднъж, когато изнасят ковчега с тялото му от театъра и се създава реална опасност от задушаване на някои, присъстващи на поклонението, директорът на "Таганка" Юрий Любимов моли по мегафона: "Хора, спрете! Вие го обичахте, той ви обичаше, дайте му спокойно да измине последния си път!" И хората отстъпват...

Никога няма да са достатъчни думите, изречени и написани за Висоцки. Както и тези, които ще се разпространяват в бъдеще, докато поне един човек на Земята знае и помни песните на руския бард. Той е огромен свят. Висоцки е цяла Вселена, безгранична и необятна в своите знания и мъдрост. За живота на незабравимия творец, артист и музикант може да се говори, пише и чете безкрайно дълго. А най-добре е просто, поне на днешния 25 януари, да се чуят отново песните на Висоцки. В тях има всичко. Та и отгоре...