Нека всеки знае, че може да лети

Андрей Янев е роден в Бургас. Завършва ССХУ в Казанлък и НХА - специалност стенопис, в класа на проф. Мито Гановски. Специализира художествен емайл при проф. Таласчук в ХА "Вера Мухина" в Санкт Петербург. От 1984 г. участва в общи художествени изложби у нас, от 1992 до 2015 г. е осъществил над 60 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Участвал е в проектите "Светите места и българската култура" към Центъра за семиотични и културни изследвания, в проекти към ВУЗФ "Света гора и българската култура", към НБУ "Атон в българската култура и словесност" и др. Има номинации и награди от престижни конкурси у нас и в други страни. Негови творби са притежание на галерии и частни колекции по целия свят. Член е на СБХ. Живее и работи в София. Съпругата му Дарина Янева е художничка. Имат дъщеря, син и две внучета. През септември юбилейна изложба по случай 50-годишнината на Андрей Янев бе подредена в галерията на СБХ на ул. "Шипка" 6 под наслов "Завръщането на пастирите".

"Трябва да бъдем уверени в себе си"

- Господин Янев, по темата "Завръщането на пастирите" работите от 1994 г. Как дойде тя в съзнанието и в творчеството ви?
- Това беше сериозна промяна в мисленето. През 1989 г. направихме една изложба, която се казваше "Метафизика". Тя бе като извикване на друга енергия и сила. Да, всички се възхищаваме на природата и искаме да видим как тя ни въздейства и как ни радва. Но ако не направиш смислена преоценка на това, което е около теб, как да навлезеш в темите, които са общочовешки. Трима колеги решихме да направим изложба и работихме по тази тема, всеки както я вижда и чувства. Това предизвика много разговори и роди текстове, които ни накараха да погледнем по-дълбоко, отвъд видимото. Появиха се "Легендите", "Летящите ямурлуци", темите за това какъв е изходът и има ли такъв след нас, за вярата, обществото, къде сме ние в тази позиция, имаме ли мисия или не. Тогава се роди темата "Завръщането на пастирите". Започнах с дълбоко провокиращата реалност от 1990 г. (когато се роди и синът ми), с тези абсолютно измислени истории да няма нищо по магазините, когато всеки можеше да види как се случва голямото грабене. Започнаха да нахлуват всякакви течения и облъчвания, в резултат от отприщване на последствията от дългогодишната липса на общение с духовното... Родиха се "Молитва за хляб", "Броене на семената", "Сеячки", "Звездобройци" - теми, които виждах във всекидневието. След това дойдоха "Ангелите", "Тиха светлина", "Пътникът". Последва погледът към жеста, вглеждането под масата - какво се случва с краката... тази нишка предизвика обобщаване на темата "Завръщането на пастирите".
- Вашите посещения в Атон и други свети места как повлияха на това? Доразвиха ли го, дадоха ли ви яснота да избистрите своите чувства във вид на конкретни виждания и обяснения?
- За мен те безспорно имаха и имат много сериозно влияние, доколкото проясняват хоризонта. Колкото повече навлизаш в тези теми, виждаш, че те са безкрайни, дълбоки, бездънни и не може да кажеш: аз реших този творчески проблем. А си изминал тази пътека и си успял да пресъздадеш нещо, което те вълнува. По всички духовни места, където отиваш, започваш да търсиш себе си в това пространство и виждаш, че пътят ти е верен. Усещаш увереност, че ако вървиш по него, ще бъдеш воден, че трябва да кажеш това, което можеш, с твоите изразни средства. А който има очи, ще го види, който има уши, ще го чуе, дори и да минат години.
- Влизайки във вашите изложби, човек се чувства като в храм. Хармонията и спокойствието, които се излъчват в залата, как въздействат на посетителите, какво ви споделят те?
- Имам една тетрадка, която поставям на изложбите си и хората вписват своите впечатления. Някои пишат твърде лични неща, други са се почувствали както в място, където са получили отговори на свои въпроси. Когато имаш нещо да кажеш и ти бъде дадена тази възможност, има кой да те чуе.
- Вашата юбилейна изложба беше открита на 11 септември, а два месеца след това се случиха зловещите събития в Париж. На фона на тази, условно казано, рамка, вие говорите за завръщане на пастирите, за духовност... Може би подобни актове са израз именно на липсата на духовност.
- Никой от небесните учители не е искал да се убива в негово име - нито Христос, нито Мохамед. В беглите познания, които имам по религиите, никъде не се говори за война, напротив - говори се за човеколюбие, братолюбие, любов, за това да бъдем хора. Но знаем, че и в името на Христа са се водили много войни. Откриването на изложбата ми беше на 11 септември, защото тогава имаше възможност да ползвам салона. Но аз не намирам случайности в тези съвпадения. 11 е числото на Христос. Една от картините в изложбата - "Прошка", има пряка връзка с 11 септември. През 2005 г. по интернет ми поискаха правата за нея от американската църква Хоуп, за Деня на прошката в Америка. Направиха служби и отправиха молитви на фона на тази картина. Това, което се случи на 13 ноември т.г., е трагедия, където и да е по света. Но то поражда множество въпроси: Кой би поддържал армия, ако тя не му трябва? Кой би ковал оръжия, ако те няма да дрънчат? Кой би убивал, ако не му е изгодно...?
- Проф. Джурова казва, че темата на изложбата ви ни предизвиква да се обърнем и да погледнем дълбоко в себе си. Но като че ли сме по-склонни да търсим грешките на другите, отколкото да се вглеждаме в себе си и да се опитваме да се "поправим", да се самоусъвършенстваме.
- Винаги е много лесно другият да ти е виновен. Нали половината от нашия т.нар. преход е това - че другите са ни виновни. Но ако погледнем дълбоко в себе си - да видим, да осъзнаем, че сме временни и че божественото е над всичко, ще се усетим силни. Има една много хубава мисъл: дребните хора се опитват да ти свалят крилете и да осуетят възможностите ти за летене, а хората, които са осъзнали себе си, ти казват, че можеш да летиш като другите и те подкрепят. По това може да познаем низшите, малките хора. Притежавайки нещо, което си мислят, че е вечно - временна власт, позиция в постове, придобита финансова мощ, те се смятат за недосегаеми. Но утре Господ може да им го отнеме, както е казано - Той те въздига за един ден и може за миг да те свали на земята. Нека не си подрязваме крилата, нека всеки да знае, че може да лети.
- Темата за пастирите е многопластова, но ако я погледнем в личен план - родителите трябва да бъдат духовни пастири на своите деца, да им дадат солидна ценностна система, върху която те да надграждат, да развиват себе си. А това е едно от нещата, които най-много липсват днес в нашето общество.
- Обществото, семейството, родителят е едно цяло - каквото детето види, това приема за ценностна система. Съпругата ми има академия за детско творчество, опитва се да даде свобода на децата да се почувстват силни. Да усетят, че това, което излиза изпод ръцете им, е ценно и не е единствено стойностно онова, което е на компютъра. Явно видиотяването е изгодно на някого. Тези дни чух, че имало идея историята да бъде свободноизбираем предмет в Хт и Хтт клас. Не знам на човека, който го е измислил, какво му е говорило в главата през това време. Каква е целта - да бъдем хора без памет ли? Защо не трябва да знам, че чергата на моята баба е по-стара например от американската история? Че някой иска да промотирам култура, която е по-млада от къщата на баба ми и от чергата на пода у дома? Ако нямаме основа, не може да си изтъчем килима. Децата трябва да знаят историята, къде се намира нашият килим и какво представлява, че ямурлукът на дядо стои зад вратата - само го обличаш и литваш. Не стои конят на каубоя, защото с коня ще хукнеш, а с ямурлука ще литнеш. Трябва да знаеш, че тези пазители са зад теб. И ако успееш да вплетеш своята нишка в ямурлука на дядо си, мъничко цветче да сложиш вътре, значи си свършил своята работа.
- Това ли трябва да ни дава сила в заобикалящата ни среда, в която има много враждебност, непочтеност, липса на възпитание, на ред и справедливост?
- Увереност и гордост. Всичко е временно и манипулативните машини са изгодни някому. Добре е да знаем, че силата на нашата история е в това, че е древна и мъдра. А мъдрият човек няма нужда от конфликти. Той гледа и чака лудите да се налудуват и след това продължава по пътя си. Тази сила е съхранена в българското село. Там ще ни кажат: нека изчакаме да отмине това, ще дойде по-добро. Просто да бъдем уверени в себе си. И непрекъснато да напомняме на света, че нашата сила е голяма. Не искам в новините постоянно някой да ми обяснява лицето "Х" колко пъти е клекнало, станало, колко деца има, а аз този човек дори не го познавам. Той не е част от моята духовна култура. Вместо да знам, че един от главните и големи изобретатели в авиацията е българин - Асен Йорданов, че един от създателите на духовно учение, което има последователи по цял свят, е българин - Петър Дънов, че България е дала на Русия първия патриарх - Киприян, че България е дала на славяните буквите, че България дава книгите... Нашата значимост мнозина се опитват да я заличат, за да докажат произхода си и да наложат себе си. Нека не забравяме, че сме единствената държава, която не е сменяла името си, откакто е на географските карти. И още: толерантност не значи беззаконие.
- Какво значение има за един творец солидното образование, каквото вие имате? Някои смятат, че ако човек има голям талант, дар Божи, няма нужда да бъде ограничаван с научни канони, особено как да прави изкуство.
- Талантът безспорно е необходим и е Дар Божи. Солидното образование при мен се е получило в резултат на моето желание, условия и възможност да го направя. Не може да изразиш мислите си и да пресъздадеш една красота, ако не си станал добър майстор. Аз мога да пея, но не познавам нотите, чувам нещо, вече написано, и го възпроизвеждам, но това не ме прави майстор. Сиреч, ако искаш да изразиш себе си по най-добрия начин, трябва да имаш знание, умения - образование. У нас много целенасочено беше постигнато нещо: платената емиграция на качествените наши деца. Ние сме един инкубатор и крайно време е хората да го осъзнаят. Отглеждаме прекрасни деца, след това им плащаме да учат в чуждестранни университети. Продаваме ниви, апартаменти, коли, за да дадем на детето образование. Там оценяват знанията и уменията му и го канят да работи за тях. И така всъщност ние плащаме емиграцията на нашите деца. Според мен в образованието трябва да се поставят точни правила и граници. Казват, че това било нарушаване на човешките права. Иначе какво - да платим огромни суми да отиде детето да учи в Англия или другаде и да се подчинява на техните правила? Там може, а тук не? Моите родители са ме изпратили в добро учебно заведение. Навремето в Художествената академия не се влизаше лесно, защото имаше голяма конкуренция и изборност. Полученото образование и познания ми помагат да се изразявам добре. Една максима, която е добре да стане правило, гласи: когато имаш един килограм брашно, дай на майстор да го омеси. Що се отнася за големия талант без образование - има такива хора, но са единици, те са Божии служители на светлината.
- В навечерието сме на един от най-светлите празници. В последните години - на Рождество, на Възкресение, църквите се пълнят с хора, всеки организира благотворителни инициативи. Питам се това някакво увлечение, мода ли е или наистина полека-лека започваме да се извисяваме, да ставаме по-добри, по-благородни?
- Става ясно, че хората имат нужда от общуване със Създателя, с неговата благодатна и творяща светлина. Търсят да намерят себе си. В храма едни намират общение в самата служба, други пък търсят дали там е мястото. И ролята на църквата е да им покаже, че това е мястото. Но не с размахване на пръст за назидание. А като им покаже пътя за съзидание. Да сме наясно, че не живеем само с притчите отпреди 2000 години. Те трябва да са адекватни на това, което се случва в момента. Човек трябва да носи собствената си църква вътре в себе си, да си бъде духовният водач, да следва щенията на духа си, а не да живее за неясното бъдеще, с лошото минало, накрая да умре и да не е живял в настоящето. Животът е сега, да знае, че слънцето сега свети, да чувства себе си необходим в момента. Да правим добро означава първо, да можем да го отделяме от злото и второ, да не налагаме нашето добро на другите. Всеки да се чувства свободен и да знае, че на Рождество, макар и за няколко дни, ни се дава да се докоснем до светлината, до доброто, до това, че слиза от Бога спасение и имаме избора да го приемем славейки го, да станем част от него. Празникът не е в заколването на прасето и изпиването на 20 "стъкла" ракия. Да, всичко на трапезата е част от Божията благодат, но първо е сливането с духовната сила и общението с Бог. Когато запалим една свещица и кажем молитва вечерта, когато се събере цялото семейство, всички да се хванат за ръце и да благодарят за това, което имат. А не всеки път в молитвата да казваме: Господи, дай ми... Първа да е мисълта: Благодаря ти, Всевишни Боже, радвам се, че имам това, това, това. Казвам го и към себе си, сигурно често и аз забравям тези неща. Аз съм част от всички хора, които търсят пътя, пътя за личното щастие и най-вече радост от живота.