Неговата публицистика показа, че думите са дела

Георги Коритаров

Публицистиката на Стефан Продев - това беше публицистиката, която показваше, че в политиката думите са дела. Казвам го като контрапункт на нещо, което е много разпространено: не ми говори, а работи; не искам думи, искам дела. Публицистиката на Стефан Продев показа на всички, че думите са дела. Думите увличат, думите са в състояние да правят революция на духа. Нещо, което днес просто не го наблюдаваме не за друго, а защото някак си хората изглеждат обезверени, объркани, обезоръжени. Думите са девалвирали, политическите идеи ги няма и неслучайно, обърнете внимание, неслучайно точно днес, в период, когато сме в предизборна кампания, се появи една много специфична ос. Наричам го ос, защото е един много особен вертикал от политически послания на личности, които под една или друга форма отричат или българската конституция, при което, обърнете внимание, голяма част от тези, които я отричат, не са я чели, ама наистина не са я чели. Или твърдят, че партиите са изчерпани като модел, без дори да си дават сметка, че едно такова твърдение хвърля българското общество в орбитите на още по-голяма деморализация и в спомена за авторитарни образци, които не са изобщо достойни за подражание.
* * *

На този фон е неотделимо според мен състоянието на разпад на медиите. Защото при разнебитена политическа система, при демотивирано и объркано общество, кажете ми може ли да има силни медии? Ами, ако се появи силен журналист или силна медиа, самото състояние на разпад на другите системи ще завлече - било ще унищожи, било ще изхвърли към периферията, този силен журналист или силна медиа, просто защото тя пречи, тя не е в унисон с разпада, тя се превръща в един изключителен разобличител на този разпад. Това никой няма да го търпи. Никой няма да търпи в такава обществена среда някой да седи и да разсъждава. Откъде накъде бе, кой си ти наистина, кой стои зад тебе?
* * *

Стефан Продев заслужава едно много специфично професионално признание. От моя гледна точка днес, когато имаме тотален дефицит на увереност в журналистиката, на ниво на компетентност на младата журналистика, на една скъсана политическа памет в съвременната журналистика, чиято най-долна граница е някъде 5-7 години назад.
Направете една журналистическа школа на името на Стефан Продев. Направете я съвсем умишлено на негово име. Една такава школа ще има огромен смисъл, защото тя ще припомни, че да си журналист означава преди всичко да си гражданин и демократ, а ако искаш да бъдеш истински гражданин и демократ, трябва да имаш интелект, познание, работоспособност и да уплътниш обществената си кауза с компетентност. Една такава идея за журналистическа школа "Стефан Продев", ако щете, дори ще бъде последният лакмус дали в България все още има хора, които биха потърсили сериозното, мислещото, трудното като интелектуално преживяване на общественото развитие. Или наистина всичко е загубено. Дано не съм прав, когато казвам "или наистина всичко е загубено", защото ако се окажа прав, ние ще имаме много по-тъжна съдба от съдбата на Абдулах Наджибула, последния лидер на комунистически Афганистан и на Демократичната партия на Афганистан. Който не послуша поканата на противника си от Северния алианс Рабани да се спасят заедно от настъплението на талибаните, остана и беше обесен надолу с главата. Аз не казвам, че някой някого ще беси надолу с главата, но когато сме под настъпление на културна талибанщина, трябва да се спасяваме колективно, така както Наджибула и Рабани трябваше да се спасят заедно.