Недялко Йорданов: Любовта е спасението на света

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършил е българска филология в Софийския университет. Поет, драматург. От 1963 г. досега работи в театъра - бил е драматург и художествен ръководител на Бургаския театър "Адриана Будевска", драматург и режисьор на театър "Възраждане" в София. Автор на редица поетични книги, сред които "Всичко ще изпитаме", "Когато ставаме бащи", "И все пак любов", "Младостта си отива", "Любовна лирика", "Няма време", "Остаряваме бавно" и др., както и на пиесите "Ние не вярваме в щъркели", "Въпрос на принцип. Любов необяснима. Мотопедът", "Развод по български" и т.н.

- Г-н Йорданов, неотдавна излезе от печат книгата ви "Сребърна любов" със 125 нови стихотворения, а преди това "67 сутрини", включваща 67 също така нови лирически откровения. Как се роди идеята за тях, кога написахте тези стихове?

- Никога не бих повярвал, ако някой ми беше казал, че това е възможно. Особено за мен. Когато се занимавах с театър, пишех по четири-пет стихотворения на година. А сега - за година и половина близо 200 стихотворения.

Сам не мога да си обясня как се случи това. Преживях няколко премеждия, бях на косъм от края и си казах, че всяка секунда живот е ценна вече. Събудих се една сутрин и написах стихотворение, което публикувах във фейсбук. И така се започна. Събуждах се в 4 сутринта и написвах поредната си изповед, която споделях с моите приятели. А те са на трите ми страници в интернет над 40 хиляди. Веднага получавах отзиви и желание да продължа и това ме задължаваше. Така неусетно толкова много сутрини се събуждах и споделях чрез стихове моите вълнения за живота, за смъртта, за децата и внуците, за света, който ни заобикаля, за България...

- На мен ми се струва, че са малко тъжни, малко носталгични. Така ли е? 

- Някои да, някои не. Животът е сложно нещо и ни поднася всякакви изненади и емоции.

- Продължавате обаче да пишете всяка сутрин. 

- Да, продължавам, защото наистина моите приятели свикнаха да си пият кафето с моите стихове... Шегувам се, разбира се, че това е причината, но аз самият не се чувствам добре, ако не публикувам нещо за тях... Напоследък това са стари забравени стихове, писани преди доста години, или популярни мои песни.

- Любовта е една от червените нишки във вашата поезия. Какво е за вас любовта? 

- Любовта е спасението на света. Има две сили, които непрекъснато воюват - и вън, и вътре в човека. Това са Любовта и Омразата. Когато победи Омразата, почват жестоките войни и загиват милиони човешки души. Но винаги в крайна сметка побеждава Любовта, която възцарява мир. Ако не беше така, човечеството отдавна би изчезнало.

- Имате много силни социални стихове. Срещу какво сте непримирим?

- Дълго съм живял, всичко съм изпитал - свидетел съм на три български периода в историята ни: фашизъм, тоталитаризъм и демокрация. Не ми се разказва подробно, но съм си патил и от трите... Изключвам фашизма - най-зловещото за семейството ми време. През другите два периода имаше и светли моменти, и хубави надежди, и лични успехи, и най-важното - непрекъснато творчество. Бях млад, бях амбициозен, бях дързък, не ми пукаше от нищо, следвах себе си. Така съм възпитан от изстрадалата си майчица, която остана на 28 години вдовица, но цял живот беше вярна на паметта на баща ми, осъден на смърт от фашистите и после убит от своите, от комунистите. Погребан с почести, на негово име кръстени улица и кораб, а после обявен за народен враг и премахнато името му, а после реабилитиран и отново възстановени имената на улицата и кораба, а после дошлата демокрация отново ги премахна. Ето това двуличие не мога да понасям цял живот.

- Трендафил Акациев? Къде е той днес? 

- Трендафил Акациев беше създаден от мои колеги студенти преди 65 години - почти апокрифен опит за пародийна сатира на догматизма по това време. Пишехме и слагахме неговите кратки афористични пародии в стенвестник "Трън" в Софийския университет, на който бях главен редактор. Това скоро беше забранено и вестникът беше спрян. Но неговото творчество се предаваше от уста на уста. 

"Защо съм тъй честит?

Защо съм тъй мастит?

Защото ям със килограми

суджуци и салами

и овнешка плешка

Забележка:

А на Запад

да лапат

лапад!"

"Чушката е днес аперитив

в новия ни колектив.

С нея тръгнал е народа

към полето и завода.

С нея ще направим клизма

на капитализма."

След това Трендафил Акациев беше позабравен. Възкресих го веднага след избухването на демокрацията в своя театър "Възраждане" чрез Тодор Колев, а след това - чрез Павел Поппандов.

Десетоноемврийски преврат

Спях си в моя мек креват...

То пък станало преврат.

Тръгвайте, сестри и братя,

да отидем на преврата.

Става всеки от кревата

и отива на преврата.

Вика: "Слава на преврата!"

и обратно във кревата.

Славна дата! Светла дата!

От кревата - на преврата,

от преврата - във кревата!

Нашият малък театър "Възраждане" беше единственият, който дръзваше в тези първи години на "демокрацията" да бъде остро актуален и затова всички бяхме уволнени от синия кмет Янчулев. Продължихме на собствена издръжка и с помощта на спонсора Иван Евлогиев, но издържахме само още няколко години, докато Иван Костов окончателно ни ликвидира.

- Голяма част от вашите стихотворения са се превърнали в песни. Това ли е начинът поезията да стигне до по-широк кръг? 

- Поезията и музиката някога са били едно изкуство. Често при мен едновременно със стиха идва и мелодията, която невинаги записвам. Но така или иначе имам вече над 80 авторски песни. Не броя тези, които са писани от други композитори. 

- А когато ги пишете, виждате ли ги като песен или после се получава?

 - Различно е. Зависи какво пиша и в какво настроение съм. Последната ми песен се казва "Сребърна любов". Още не съм я записал в студио, но я изпях пред публика на премиерата ми в НАТФИЗ.

- През януари отбелязахте 79 лета. Едно ваше популярно стихотворение, превърнало се в песен, започва: "Някога, някога,/ толкова някога,/ колкото девет лета..." Девет ли е повече или седемдесет и девет? 

- Да си призная, малко ме е срам от тази възраст. Винаги съм смятал, че поетите трябва да умират млади и такива да останат в съзнанието на хората. Но ето че съдбата ми е определила друго, затова така или иначе ще се боря да живея и пиша още, стига да съм в кондиция.

- Какви са наблюденията ви над съвременната българска поезия и литература? Чете ли българинът? И какво? 

- Чете, разбира се, дори в интернет... Това също е четене. Освен това има страхотен поетически бум. Появиха се изключително талантливи поети и особено поетеси - предимно от провинцията, които пишат много оригинално и заедно с това неманиерно. Тяхната поезия се чете с голям интерес именно в интернет.

- Започнахме с поезията, да се прехвърлим към театъра. Това ли е вторият ви дом? Как влязохте в него? 

- Случайно... Бях си учител в Малко Търново по собствено желание. Случи ми се неприятност, лежах в бургаската болница и тогава ме поканиха да стана драматург на театъра - новият директор Николай Савов и жена му, режисьорката Димитрина Гюрова. Приех пробно уж за една година, а се оказа за цял живот.

- Най-успешната ви пиеса? 

- Трудно ми е да избера от всичките 24... Може би трябва да спомена "Убийството на Гонзаго", която се играе вече 30 години в Русия, Франция, Белгия, Украйна, Беларус, Грузия, Молдова, Румъния, Естония, Япония... Само в Русия тя е играна от над 20 театъра, но не съм получил от повечето от тях нито рубла или долар, защото се оказаха големи мошеници. Нека ме извинят за израза, но си е точно така.

- Ще разкажете ли някоя любопитна случка от зад кулисите?

- Тя беше известна в цяла България навремето и всички вестници писаха по повод на нея. Плюс няколко редакционни статии в "Работническо дело", "Народна младеж" и "Литературен фронт". Другарят Тодор Живков напусна демонстративно ложата на Народния театър след моята пиеса "Ние сме на 25". Последва уволнение и забрана на трите мои първи пиеси. После дойде "размразяване", играха се други мои пиеси, но тези повече така и не се появиха на театрална сцена. Това бяха чехословашките събития. После дойде "размразяване". Беше интересно време. Бях драматург на Бургаския театър и само ние получавахме разрешение да правим "забранени" пиеси на Радой Ралин, Иван Радоев, Стефан Цанев, Никола Русев... Това ставаше благодарение на застъпничеството на първия секретар на ОК на БКП Николай Жишев и секретаря по идеологията Петър Пейков.

- Кои са основните проблеми пред българския театър днес и как да бъдат решени?

- По времето на Костов писах много статии срещу така наречената театрална реформа, която закри 17 театъра. Сега съм се откъснал от театралния живот, но ми е мъчно, че театрите в провинцията почти останаха без собствени актьори и разчитат на гастролиращи телевизионни звезди.

- А как би изглеждала пиеса за днешния ни ден?

- Написах такава пиеса след десетгодишно прекъсване. Казва се "Каквото - такова". Скоро ще започна репетиции в Народния театър с девет стари актриси и актьори - вече пенсионери, позабравени звезди. Премиерата се очертава да бъде в края на септември. Като наближи - заповядайте.

- Истинските творци винаги са били съвестта на нацията. Затова ли днес са изтикани встрани и думата им трудно се чува?

- Не трябва да се отказваме да говорим и пишем за това, което става около нас. Думата ни се чува, няма начин да не се чуе, но мнозина просто предпочитат да мълчат, заети с грижите около собственото си оцеляване.

- Над какво работите в момента? Какви са плановете ви? 

- В момента репетирам една моя пиеса, която се казва "Две жени, без да се брои мъжът". Тя е нова версия на пиесата ми "Волни птички божии", играна в театър "София" и театър "Възраждане" през 1994 година. Премиерата ще бъде на 15 май в салона на театър "Сълза и смях". Това е фарс мюзикъл с композитор Хайгашод Агасян, актрисите са Ирен Кривошиева и Роси Русева. Изобщо напоследък след десетгодишното прекъсване ме е обхванала отново театралната треска.

- Бургас или София? Липсва ли ви морето? Или може би атмосферата? 

- Бургас, разбира се! Никога не съм го напускал и искам там един ден да остана завинаги.

- В какво вярвате? 

- Написал съм го в една детска песен:

"Макар да е жилаво злото

в човека все пак побеждава доброто..."

- Вашата молитва за България?

- "Нека запазим във времето тежко

   малко нещо от Бога и нещо човешко!"

- Какво ще пожелаете на читателите на ДУМА?

- На младите - да не остаряват. На старите - да не се предават!