Не точно на датата

Не търсете какъв ден е днес! Тези редове съм ги написал навръх Осми март. Обикновено пиша антрефилетата си няколко дни по-рано, обаче сега реших, че за това, което искам да споделя с вас, не е необходима специална дата.
Осми март е Международен ден на съпругата, на майката, на дъщерята, на колежката, на лелята, на бабата, на всички жени, които даряват живота ни с нежност и особено очарование. На всички жени, които раждат и отглеждат рожбите ни...
Намалявало населението. Ами младите, освен всички друго, мислят и с какво ще хранят децата си...
Мога до довечера да изреждам болките на днешния българин - и млад, и стар, но така е при капитализма, в който нагазихме с всички сили. Една шепа хора живеят царски, а множеството не ги питай как живеят, защото, ако са малко по-откровени и прями, ще ти кажат груби думи...
Днес излизах няколко пъти и за мое голямо учудване от двете страни на спирка "Плиска", десетки, за да не кажа повече, "търговци", главно търговки, продаваха цветя. Всички цветя (букетчета) бяха грижливо приготвени - завити в целофанчета и завързани с весела панделка... Може едно цвете да е, но е приготвено с много любов. Поне на мен така ми се стори!
Ходих по своя работа с автобуса и в двете посоки - от "Плиска" към центъра и от "Плиска" към квартал "Младост". Навсякъде се продаваха букетчета - сини и розови зюмбюли, жълти и червени лалета, бели и червени рози, всякакви цветя, приготвени за подаряване. Да си призная - толкова много не бях виждал. Поне по това ранно пролетно време! Викам си - дали не съм попаднал случайно в Холандия!
Да ви призная - не обичам празниците. Спомням си на един Първи май (преди четиридесет-петдесет години) по предложение на съпругите си решихме да празнуваме в ресторант. Натоварихме се в две таксита и обиколихме де що има ресторант в София и близките околности - ханчета-манчета, всичко. Но свободни места никъде нямаше.
Тогава, доколкото си спомням, и безработни нямаше, но това е друга тема. Да не я захващам сега! Да се върнем към сегашното ни демократично време!
Прибрах се у дома сравнително късно, но по улиците и в превозните средства продължаваше да цари празнично настроение - или на мен така ми се е струвало. Половината от пътуващите жени, вече уморени от дългия ден и колегиалните поздрави, стискаха в ръка подареното им букетче. В автобуса видях и деца - момчета, които също носеха букетчета. Навярно, за да зарадват майките си. В аптеката, където влязох да купя нещо, също имаше донесени десетина малки букетчета.
Всъщност, много ли ще загуби родното стопанство, ако, където може, този ден се обяви за неприсъствен? Или поне дамите да бъдат освободени от работа! Не съм компетентен, но ми се струва, че държавата няма за загуби много.
Иска ми се да има един, не, не един, а поне няколко дни в годината, в които да няма бедни и богати, всички да сме равни - като в църковните книги. Да няма мъже, които трябва да се лишат от нещо, за да зарадват любимата поне с едно цвете...
Такива мъже срещнах и днес. И много им се зарадвах. На младежите се изненадвах, че са се сетили. А още повече се радвах на дядковците - с дрехи отпреди трийсетина години, но хванали нежно купеното цвете и бързат да зарадват бабата.  Колко й трябва на нея? Малко радост срещу мъките да сготви нещо от продуктите, купени с мизерните пенсии.
Не знам как ги изчислиха тия пусти пенсии, но с много от тях старите хора гладуват, буквално гладуват. Някой ще каже - ами дай им малко от своята! Не е удобно да направя публично достояние размера на моята. Не се оплаквам, защото имам професия, която ми носи и някакви странични доходи, неголеми, но все пак...
Бих искал съвсем малко - да не гладуват хората, да живеят достойно старините си, след като цял живот са теглили хомота на труда - ставали са в ранни зори и до мръкнало са вадели очите си с някоя цъцкава работа. Дори да е достойна, да са я обичали, както се обича всичко свое, сега разбират, че са излъгани. От кого? Това е въпросът!
Има хора, които са петимни да работят нещо - каквото и да е то. За да се прехранват. Но безработицата расте...