Не обвинявайте щуреца в готованство и мързел

Андрей Даниел е роден в Русе през 1952 г. Завършил е Националната художествена академия, специалност живопис при проф. Добри Добрев. Първата си самостоятелна изложба представя през 1979 г., а до днес експозициите му у нас и в чужбина са повече от 50. Участва в общи изложби, в пленери, води майсторски класове, пише статии в специализирани издания за изкуство и в периодичния печат, преподава в НХА. Пребивавал е и е творил в Швейцария, в Париж, в Сеул. Негови творби са притежание на престижни галерии в България и по света. Автор е на книгата "Неща, места и хора" (изд. "Захарий Стоянов"). Проф. Даниел бе удостоен с наградата "Владимир Димитров-Майстора" за 2012 г., която ще му бъде връчена днес в Художествената галерия "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил.
 
- Проф. Даниел, честита награда!
- Благодаря! Много съм впечатлен и развълнуван, че получавам тази награда. Някога за СБХ тя беше една от най-големите, "тежки" награди. И друго е хубаво - че се присъжда от колегите, което е много сериозно признание.
- Има немалко добри художници без специално образование. Но какво дава като знание и умения художествената академия?
- Много е противоречиво в наше време да се говори за някаква задължителност, защото условността на нашето изкуство е безгранична и, общо взето, вече се смята за постижение един много по-широк спектър, отколкото "грамотните академични умения". Важното е себеизразяването, важна е тази експресия, която ще внуши на публиката нещо съществено, вълнуващо. Но ако човек може да избира в живота си, би трябвало да избере да мине през академията. Защото академията се оказва наистина, каквото и значи "академия" - място за срещи. Не знам кой кого учи, на какво учи, но се създава атмосфера, в която талантът може да се самообучава, да расте, да среща себеподобни, да обменя мисли, умения и всякакви усещания. Това се оказва ужасно важно, особено за нашата професия, която, общо взето, е професия на единаци, самотници. Може би тези 5-6 години на следването са най-шумните, най изпълнените с общуване за художника. Когато свърши всичко това, доста често той си тръгва сам-самичък по някакъв път и така срещите са по-скоро празници, отколкото делници.
- Тази самостоятелност прави ли го по-свободен и независим, в сравнение със събратята му от други изкуства?
- Ако говорим за царицата на изобразителното изкуство - живописта (аз съм неин поклонник и поданик), това е изключителна територия, която дава невероятна свобода, независимост от всякакви условности - обществени, политически, психологически, всякакви други. И, разбира се, това рано или късно се превръща в огромна вътрешна отговорност - пред хората, пред историята, пред... някакво целокупно нещо, което е извън нас, на което ние служим и от което смирено очакваме оценка.
- От преподавателя ли зависи неговите ученици да не бъдат вкарани в "академичен калъп" или да не му подражават?
- Много неща зависят от преподавателя. Но смея да кажа, че в наше време преподавателите вече са доста съвременни и модерни хора, широко скроени, усетили какво става по белия свят, и наистина са убедени, че не би трябвало да пречат на свободно и уникално развитие. Разбира се, това е някакво желание - доколко това желание може да се осъществи в рамките на учебните програми, които трябва да се изпълняват във висше учебно заведение, доколко всичко това може да се съвмести с цялостната система на обучение наистина зависи от уменията на преподавателя.
- Какво е чувството, когато правите съвместни изложби с ваши студенти?
- Общо взето, ми е ведро, приятно. Зависи от колекцията, която сме успели да съберем, но дръзваме да направим такава изложба, когато знаем със сигурност, че има работи за показване. Аз продължавам да имам своите притеснения от това сравнение, защото талантът и хрумките в нашата област въобще не са определени от възраст и опит. Не искам да мистифицирам нашата професия, но наистина е трудно да се обясни понякога прекрасното звучене на една много ранна творба на млад художник, изпълнена с далеч повече енергия и внушение, отколкото някаква "опитна" работа на по-възрастен колега.
- Градският пейзаж е сред акцентите в творчеството ви. Каква е София през вашия поглед?
- Обратно на очакванията, аз харесвам София. Родом съм от Русе, захранен съм с може би най-сериозната градска среда в България - знае се, че Русе е европейски град. Когато семейството ми се пресели тук, в тийнейджърските си години вече съм раснал в София. Харесах този град и даже не обръщам внимание, че тротоарите са изпочупени, както и че е малко замърсен. София има много прекрасни места, особено в центъра. Мисля, че в последно време смесването на модерни строителни материали - стъкло, бетон, метал, със старите, полубарокови и сецесионски постройки много добре съжителства и създава усещането за град, който наистина се развива.
- Графити културата, която по света сякаш започна да се превръща в изкуство, тук възприемаме по-скоро като кич, който загрозява средата.
- Да бъдат вкарани графитите като едва ли не предварително обмислена част от градската среда - мисля, че не е възможно. Но те са неизбежни, те са проява на днешната градска култура и то в най поп вариант. Това са неща, които ще трябва да бъдат понасяни, борбата с най-ужасните им форми вероятно ще трябва да бъде непрекъсната и всекидневна. Градските власти ще трябва да чистят фасадите и така, докогато това полека-лека се превърне в нещо по-сериозно, както на Запад някои смятат, че вече започва да се превръща в по-сериозен жанр в изкуството, но аз още не го усещам така. Въпреки че има 5-6 имена, които много елегантно преминаха от градските екстериори и стени в галериите. Ще видим...
- У нас има доста галерии и дори е чудно, че успяват да се издържат и да съществуват с години. Но има ли истински пазар на изкуството?
- Има две версии: че количеството на галериите се дължи може би на факта, че те са фасада на нещо друго, от една страна. От друга страна, съм сигурен, че има галерии, които страшно предано служат на изкуството и на художниците. Пазар на изкуство има някакъв, но обикновено пазар на изкуството е среда, в която нещата все пак са прогнозируеми - може човек да се занимава с наблюдение, с изследване на този пазар. В България вече 23-24 години това остава една особено замъглена зона. Дали защото няма достатъчно ясни закони, при това благосклонни към тази област и дейност, не знам. Може би и хората от свян и страх не публикуват резултатите на своята дейност, чрез което не се получава и открит пазар. Но има покупко-продажби на картини.
- Автор сте на 50 самостоятелни изложби у нас и в чужбина - какво ви дава контактът с публиката? Освен колеги, специалисти и колекционери, сигурно ги посещават и хора, които не разбират от изкуство, но изпитват необходимост от общуване с възвишеното.
- Това е много важно. Не ме интересува толкова някакъв тип изкуствоведска оценка, въпреки че това са важни неща за нас, в по-тесния ни кръг. Все пак контактът с картините по някакъв странен начин, тъй като нашето изкуство е елитарно, издърпва всеки доброволец, зрител, в други сфери и измерения. При всички случаи се утаяват някакви чувства, мисли, усещания и у най-неподготвения и непреднамерен зрител, което всъщност е и целта на нашата работа. Има усилие на зрителя да влезе в контакт с изкуството и всеки, който направи това усилие, бива възнаграден по някакъв начин, когато се среща с нещо добро. Аз лично имам огромна нужда, макар да е малко абстрактно чувство, от контакт с публиката. След като съм направил определен брой картини, посветени на някаква тема или посока, имам нужда да ги покажа. Не само за да се продаде нещо - разбира се, това е важно, а за да усетя реакцията, да усетя моя съвременник и аз дали съм му съвременник. Изкуството е изобщо форма на общуване, вид комуникация. В нашите модерни времена стигнахме до извода, че това е една от основните потребности на човека - да общува по всякакви канали, и това е един от най-великите канали за тази цел.
- Във вашето знаменито семейство всеки има свой успешен път, облик и изяви - баща ви, вие, дъщеря ви Ида, синът ви Александър. Живеейки в уникален свят като този на Леон Даниел, понякога близките остават в сянката му или не успяват да изградят собствено лице и самочувствие.
- Много ми е драго да чуя, че така изглежда отстрани, аз не си давам сметка за това. Ние просто наследихме от моя баща - и дядо на Ида и Санди (много се надявам и техният брат Марко, който е още малък, да наследи това) усещането, че трябва добре да си свършиш работа, да обичаш това, което правиш, и да го правиш с цялата си енергия и мотивация. След това - каквото стане. Разбира се, че вероятно до голяма степен интересът към нас се дължи на завещаното име от баща ми, а то е наистина тежко и сериозно. Но, слава Богу, нямаме страхове - нито аз, нито дъщеря ми, нито синът ми.
- Издадохте книга с пътеписи, есета, портрети и ваши картини. Кога идва потребността да кажете с думи нещо, което не сте изразили с четката?
- Това съпътства целия живот на художника. Той може и по-рядко да се среща със себеподобни, но като се срещне, не спира да говори. Говорим много - или се хвалим, или правим анализи. Мисля, че има особена специфика в нашия тип говорене, защото ние сме хора, които се занимаваме с превръщането на понятията, на думите в образи или пък с улавянето на тези образи, без въобще да са минали през понятията и думите. И тази игра между материалното и чисто идеалното е нещо, малко по-далечно и различно от другите професии, които по-скоро боравят и се изразяват чрез понятия и думи и това изчерпва всичко. Така че има някаква закачка. Книгата е наистина потребност да се разкажат неща, които няма защо да се рисуват - мои размишления, след като процесът на работа е завършил и човек има нужда да си даде сметка какво е станало, да направи оценка, анализ на работата си или пък направо да даде ключ на читатели и зрители към разбирането на някои свои мисли в материала.
- Не карате кола, не ползвате компютър - това някаква съпротива срещу зависимостта от съвременните технологии ли е, или просто не ви влече?
- Напротив, технически съм добре образован, навремето сам съм си оправял магнетофони, касетофони, всякакви машинарии вкъщи, до ден днешен. Но това все по-голямо подчинение на някакъв вид технически условности - компютърът пак е средство за общуване, за контакти или пък за любопитстване във вселенските пространства, цялата тази техническа опосредственост на съвсем нормални човешки стремления ме изнервя и не ме удовлетворява. Много по-хубаво е да си приказва човек с другия, даже телефонът е за предпочитане, когато трябва да се говори с някого отдалеч. А за колата - още на младини се отказах, това даже беше повод да поспорим с баща ми. Той много искаше да се освободи от ангажиментите към стария си москвич, но аз категорично отказах да го приема.
- Вие пушите пури - съзирате ли сериозен конфликт заради забраната за пушене на обществени места, в заведения?
- Не ме интересува. Това са глупави, отвличащи от главните сблъсъци, спорове. Мога и да пуша, мога и да не пуша - като всеки шоп (смее се).
- Изкуството преди всичко възпитава чувство за естетика, критерий за красивото, извисява. Често обаче е и отражение на проблемите на хората, на обществото, на социалната действителност.
- Изкуството е огромна и разнообразна област на човешкото битие, познание, дейност и т.н. В него има жанрове, които се занимават с осигуряване на удоволствие и отмора, почивка и т.н. Има области, които се занимават с изящното, с красивото. Има области, които се занимават с проблемите. От историята на изкуството знаем, че ледоразбивачът, носът на цялото движение в изкуството, е онова изкуство, което се занимава с проблеми - човешки, обществени, философски, религиозни. Проблем значи някакъв вид сблъсък, контраст, противоречие, което съществува изначално в обществото или в душата на човека. И още в изследването на тези проблеми е голямата задача на изкуството. Изследвайки тези чисто човешки области, изкуството се изразява по специфичен начин, не както се изразяваме, когато седнем да изпием по една ракия. Изразява се изящно, други казват красиво (понякога изящното не е точно красиво), изразява се някак изясняващо. Опитът да се навлезе в дадения проблем донася това, което наричаме катарзис, или онова разбиране, въздишка - а-а, това ли било, или въздишка на удовлетвореност. Този процес е друг, той не е толкова елементарен, колкото да се възпитава чувство за красота или за хармония. Той е по-скоро една тяга към откриване на истината, на същността на нещата и главно на човешката същност. Защото ако науката се занимава с усещането и изучаването на всичко около нас, макар че и ние представляваме научен обект на науката, то нашата нематериална, духовна същност е обектът на изкуството. Този анализ на човешкото у човека - доколко го има, в какво се състои, това е работа на изкуството.
- Реалностите от всекидневието влияят ли на художника - битовизмите, страданието, мизерията, отчаянието, грозотата в отношенията, разприте в обществото...
- Разбира се, че влияят. Художниците са като всички останали хора, социални животни, които се вълнуват от всякакви подобни неща и това е важно за тяхната чувствителност - да усетят и жилото, и меда на времето.
- В последните години много хора на изкуството си отиват унизени, забравени. Може ли да се направи нещо тези личности по-достойно да преживяват старините си?
- Не мога да кажа какво, но вероятно трябва да се направи нещо. Много е сложен този момент, защото непрекъснато се повтаря, че каквото си надробил, това ще сърбаш. А приказката за мравката и щуреца всички я знаем. Нашият народ поддържа тази приказка, това е разбирането му и то се внедрява и в органите на управление. А в други европейски нации нямат навика да обвиняват щуреца в готованство и мързел. Но какво да правим... Сложен въпрос. Особено след като държавата и нацията са толкова бедни.