Не ни е до смях

Протест на военни, полицаи, огнеборци и служители от затворите срещу промените в начина им за пенсиониране накара социалния министър Йордан Христосков да даде заден ход. След като преди повече от месец стана ясно, че на заседание на служебното правителство е обсъждана идея за премахване на по-ранното пенсиониране в сектор "Сигурност", призивът за оставка на Христосков не закъсня. Последваха реакции от всички синдикати и сдружения в сектора, за които служебният социален министър остана глух. Докато "силните" не излязоха на улицата. Което мигновено накара управляващите да променят мнението си: ранното пенсиониране се запазва, ще има гратисен период, никога не е обсъждано намаляване на броя на заплатите при излизане от системата, всички промени ще се обсъдят със синдикалните организации в сектора.
Що така? До протест ли трябва да се стигне всеки път, когато има проблем за решаване? Какво пречеше идеите за промяна да се обсъдят разумно, спокойно, с представители на всички страни? След като напрежението се изля, управляващите биха отбой и заявиха, че всичко ще се дискутира със синдикатите, а и следващото правителство всъщност ще си каже тежката дума. Щото нали се сещате, че на служебния кабинет ама хич не му е работа да се занимава с бюджети, пенсионни реформи и пр. несвойствени за определението му дейности.
Реформите на парче в пенсионното дело носят лоши спомени на хиляди българи. Не само на военните и полицаите. В сектор "Сигурност" валсуването с ранното пенсиониране изхвърли хиляди на улицата и оголи десетки важни дейности. Промяната е неизбежна, но е необходимо най-сетне да се разработи цялостен модел, а не да се експериментира с хората и тяхната психическа устойчивост. Дано движението на заден ход да е последно. Защото не само на мъжете и жените, които служебният министър нарече "комични", вече не им е до смях.